Изповедта на един наркоман

       Всичко започна... всъщност няма значение кога, то просто започна. Какво беше усещането първият път ли?! То беше странно - нито хубаво, нито гадно, просто странно. Спомням си, че опитах, за да не остана по-назад. Бяхме се събрали много хора и аз исках да се изфукам пред другите. Колко смешно звучи - стани наркоман, за да бъдеш напред. Но това е самата истина. След първият път последва втори, а след него трети и т.н... Всеки път си казвах "Това е последният път. За последно, а после забравяш за тях", но този последен път се повтаряше и повтаряше толкова пъти, че им загубих броя. Но нима това има значение - малко трева, това не е сериозен наркотик. Нямаше да стана от онези наркомани, които правиха всичко за едната доза. Аз просто щях да си пуша и за миг да забравя за ежедневните проблеми в училище, във вкъщи, с приятелите - да, те нямат край. Какво стана после ли?! Срещнах се с "големите" и станах тяхното "момче за всичко". Това беше много изгодно, защото те рядко ме пращаха за нещо, пък и ми даваха безплатна трева. Всичко беше като сън, като земен рай. Родителите не ме усещаха, оценките ми даже задобриха и всички бяхме щастливи. Но нали знаете, всичко хубаво си има своят край, така стана и с мене. Един ден дойде един човек - спомням си, че беше доста едър, но наркотиците бяха изпили очите му и по цялото си тяло имаше следи от инжекциите. Той беше един от най-известните наркопласьори и беше дошъл да пробута дрогата си на тайфата. Забеляза, че го наблюдавам и ме извика при себе си:

          - Момче, искаш ли? Давам ти я безплатно.

          - Не, благодаря. Аз съм само на трева

          - Тревата е боклук. Пробвай това - сто пъти по-добро е

Дали пробвах?! Естествено,  все пак всички "големи" бяха там, а аз не трябваше да оставам по-назад. Чувството ли?! Беше върховно. Все едно изкачваш Еверест на един дъх. Какво стана после ли?! Всички знаем отговорът - пристрастих се. Сега всичко се обърна с главата надолу. Спрях да ходя на училище, родителите ми разбраха и ме изгониха, но това нямаше никакво значение, аз просто исках поредната доза. Странното е, че още си мислех, че мога да спра, че не съм пропаднал. Но кого лъжех? На седемнадесет години, аз работих, за да изкарам пари за дрогата - моят нов живот. Дали пробвах да ги спра?! Да, много пъти, но така и не успях. Още си спомням първия път, първата абстиненция. Мислех, че   мога да издържа, но тя беше толкова силна, че не ми оставаше нищо друго, освен да взема дозата. Но една не ми стигна, взех още една - и ето онова чувство на спокойствие, на благодат. "Следващият път ще издържа. Само още една седмица и спирам" - поредната илюзия, лъжа. "Но какво пък, ще се друсам и без това загубих всичко". Един месец аз живеех, по-точно безделничех и постоянно се друсах., докато не попаднах в затвора. Там бях два месеца - два дълги месеца. Незнайно как, но преживях поредната абстиненция и си помислих, че този път наистина ще спра, че ще заживея нормално. Ще се върна в гимназията, ще настигна моите съученици, ще си намеря апартамент. Сега се чудя, дали всичко това можеше да бъде възможно? Дали щях да бъда учител, лекар или даже бизнесмен, или да имам истинско семейство... но уви, отново поех по грешния завой. Как ли? Отначало започнах да изпълвам плана си за "нормалния живот" - намерих си работа като пощальон, купих си малко апартаментче с една спалня, кухня и баня. Страхотно начало, но когато срещнах моите "приятели" - моята тайфа, всичко отново се преобърна. Двойните дози не ми стигаха, минах на тройни, на четворни - вече нищо друго нямаше смисъл. Наркотиците ми отнеха мечтите, надеждите, живота. Загубих работата си, семейството си, приятелите... всичко, но най-гадното беше, че на мене просто не ми пука за нищо. Аз бях противоположността на това, което исках да бъда, но не ми пукаше... важна бе дрогата.

            Здравейте, казвам се... и съм наркоман. Не си казах името, защото то не е от значение. Името не прави човек наркоман - той живее във всички нас, аз просто му позволих да излезе. Сега седя пред вас и ви разказвам моята история, позната на всички нас. Да, това е поредният опит да спра и аз не знам защо. Може би, защото нямам вече вени, където да се бода, или защото нямам пари за онези, най-хубави наркотици, и трябва да се примирявам с боклуците. А, може би, наистина искам да спра - не знам. Тя - дрогата ми отне и чувствата, и желанията. Сега просто съществувам... Сещате се за латинската сентенция: Memento vivere! Memento mori! - Помни живота! Помни смъртта! Всички хора помнят своя живот - единствен, сложен и неповторим, а аз помня моята смърт, защото наркотиците ме убиха и поставиха началото на моята земна смърт. Това е моята история - позната до болка на всички. Какво щеше да стане, ако имах още един шанс? - Нямаше да стана наркоман! Довиждане...

            Пущина, мрак, празен апартамент:

                        2:37   сутринта - остра болка в корема.

                        2:38   сутринта - главоболие.

                        2:39   сутринта - треска.

                        2:52   сутринта - абстиненцията настъпи.

                        3:05  сутринта - режа едната си китка, за да намаля болката. Капка по капка кръвта тече.

                         3:15   сутринта - само още малко и ще издържа. Ще я победя!

                         3:20 сутринта - не издържам, с последни сили ставам да приготвя "златната  инжекция".

                         3:25  сутринта -  Сбогом, свят! Сбогом смърт, от днес аз ще живея!

                         3:30  сутринта -  "Златната инжекция", а после...

                        20:00 вечерта - "Добър вечер, драги зрители. Новините от днес: в шест и половина часа сутринта полицията разби апартамента на улица "Надежда" № 2. Вътре намериха мъртво момче. Съдебният лекар  заключи, че младежът е на деветнадесет години и е умрял от свръх доза или познатата в наркоманското общество "златна  инжекция". Полицията не е намерила сведения за името на момчето, но до него е имало лист, на който е пишело: Memento mori! - Memento Vivere!... Това беше всичко от нас, скъпи зрители."