Сутринта, като се събудих, през един пролетен ден, първо погледнах на изток -слънцето опожари студените ми и сънени очи и неволно се обърнах на юг. Тя стоеше на съседния балкон и решеше сламените си коси с костен гребен, а те блестяха като червени слънчеви снопчета и очите ми сякаш залепнаха за тях.
Всеки ден вече посрещах слънцето от юг. Ослепявах от лицето й - току-що узряла праскова, с нежен златист мъх. Усещах аромата им върху устните си. Под веждите й, пиявици дълги и извити, блестеше зеленият пламък на очите, които ме мамеха неистово. А гърдите й под копринената розова блуза пърхаха весело, като малки кученца, и сякаш ми кимаха: „Ела да ни погалиш!”.
Някаква режеща болка взе да ме притиска в слънчевия сплит и премалял присядах в изтърбушеното кресло.
Няма нищо по-безнадеждно от очакването за съпричастност.
Веднъж някой потропва на вратата, като полъх от вечерен вятър. Скочих - пощальонът - и някакво служебно писмо за дядо. Надали има по-тягостно нещо от очакване, а адресантът - д ...