Тя беше болна. Десетте дена ски разклатиха здравето ù. Последните вечери почти не бе спала, а дните я изтощаваха безмилостно. Имаше тонове натрупана умора в очите… душата и сърцето ù. Само някакви черни, избледнели и сухи следи по бузите ù подсказваха за една болка, търсила изход да избяга – нежелана, непосилна и неизмерима. Тая болка я разрушаваше, тая болка превръщаше усмивката ù в грозна гримаса, щастието в някакъв спомен, а всеки спомен в душевно земетресение. Болката, сама по себе си, не ù беше чужда, непозната и нова. Тя бе пила от най-горчивата чаша и дълго време това беше единственият ù аперитив. Обаче тази болка бе някак глуха, безизразна, непреживяна и потисната. Тя каляваше и разтапяше жената в нея. Будеше сила, жажда за мъст, усещането за превъзмогнатост, а в следващия момент я превръщаше в най-слабото същество, без никаква воля да се съпротиви на емоционалните трусове и се оставяше парализирана под лавината от спомени. От какво се бе разболяла толкова тежко? Изстиналите ù ...