Мъжът стоеше на улицата с ръце в джобовете, свел умислено глава. Подухваше лек ветрец, който разрошваше косата му и караше полите на шлифера му да потрепват. Бе малко след полунощ и никъде не се мяркаше жива душа. Само един от прозорците на издигащата се наблизо жилищна сграда светеше. На небето се бе оцъклила пълна луна. Голите клони на дърветата приличаха на протегнати ръце на чудовищни същества. Бе тихо, като изключим далечното бучене на автомобили, движещи се по магистрала. Светът сякаш бе замрял в очакване.

Той стрелна поглед към светещия прозорец. Бе отворен и завесата се полюшваше като увиснал на въже труп. Там бе апартаментът, в който живееше негов приятел. Сега този приятел лежеше в безсъзнание, защото бе получил юмрук в главата. Едва ли скоро щеше да се свести.

Бе се случило нещо драматично, което вероятно щеше да има безброй последствия. Мъжът на улицата въздъхна и се поколеба дали да не се махне от това ужасно място, да се измъкне от ситуацията, в която се бе озовал. Но не, нямаше сили да помръдне.

Погледът му се стрелна към лежащата до бордюра жена. Виктория, годеницата му. Тя не даваше признаци на живот. Бе застинала неподвижно на една страна с изпънати, леко разкрачени крака. Дългата й светлокестенява коса се бе разпиляла по асфалта. Нощният вятър караше кичурите да помръдват. Тя бе паднала от прозореца горе, от около десет метра височина.

Мъжът продължаваше да стои с ръце в джобовете. Бе обзет от странно спокойствие. Изблиците на емоции се бяха стопили бързо. Сега всичко му бе безразлично.

Преди петнайсет минути бе влязъл в апартамента на приятеля си, заварвайки го да седи на леглото, изчервен от притеснение. От погледа му не бе убягнал силуетът зад завесата на прозореца, силует на полугола жена. Виктория бе направила опит да се скрие. Глупав опит. Още по-глупаво бе решението й да избяга по перваза.

Не можеше да разбере защо тя му бе изневерила. Всичко в отношенията им бе изглеждало нормално. Дори бяха определили дата за сватба. Как бе възможно такова чудовищно предателство! Бе гледал на нея едва ли не като на светица, а тя… така да го измами. Чувстваше душата си празна и пуста.

Присви очи, когато Виктория помръдна. Фактът, че тя е все още жива, не породи у него нищо друго, освен леко разочарование. Когато я бе видял горе в апартамента, бе изпитал огромно желание да я удуши. Падайки, тя му бе спестила ужаса да се превърне в убиец.

Тя бе облечена в ефирна дантелена нощница. Личеше си, че е без бельо. Единият й кожен чехъл с висок ток все още бе на крака. Той я загледа с погнуса. Колко ли време го бе лъгала?

Стоеше с ръце в джобовете и я чакаше да умре. Не смяташе да вика линейка. Виктория бе заслужила тази съдба.

Тя се надигна и простена. Лицето й бе бледо, напрегнато. Присви левия си крак, сякаш в опит да стъпи на него. Токът на чехъла застърга немощно асфалта. Успя с гигантски усилия да се обърне по корем и да се подпре на лакти. Главата й се килна на една страна. Тогава тя видя кой стои до нея и изпъшка. Очите й проблеснаха и сякаш се изпълниха с надежда. Протегна ръка към него като удавница.

Той я наблюдаваше с безразличие. Все пак му стана криво при мисълта, че тя може да оцелее. Нужно бе съвсем малко усилие от негова страна да приключи всичко веднъж завинаги. Просто щеше да я хване за врата и… Но не, глупаво бе да си слага грях на душата.

– Помогни ми! – рече тя. Пръстите на протегната й ръка трепереха.

Лицето му се изкриви в презрителна усмивка. Той нямаше намерение да се унижава, помагайки на човек, който му е съсипал живота. Понечи да каже нещо, но се отказа. Тогава тя като че ли осъзна, че не може да разчита на него. Главата й се свлече на асфалта, тялото й се разтресе от мощно ридание.

Той стоеше с ръце в джобовете и я гледаше. Помисли си, че ще му е интересно да види как очите й се изцъклят и зарейват в безкрая. А по природа уж не бе жесток човек. Грозното предателство го бе променило. Сега жената, за която доскоро бе готов да даде живота си, му бе напълно безразлична. Даже не я мразеше. Тя не заслужаваше да получи каквито и да е силни чувства. Тя бе едно нищо.

Тя прехапа устни и се повлече към него. Ръцете й очевидно бяха съвсем здрави. Левият й крак, този с чехъла, подпомагаше вяло придвижването, а десният се тътрузеше като парче безжизнено месо. Полуголата кожа се жулеше в мръсния асфалт. Дантелената нощница се бе усукала и прокъсала на места. В тази гледка имаше нещо гротескно еротично.

Сбърчил вежди, той се чудеше какво си е наумила Виктория, ако изтерзания й от болки мозък изобщо бе в състояние да ражда мисли. Безразличието му се примеси със смътно любопитство. Защо тя пълзеше толкова упорито към него?

Нямаше намерение да предприема каквото й да е. Стоеше с ръце в джобовете и наблюдаваше мъчителното влачене.

След като преодоля цял метър, Виктория се задъха и спря да си почине. После лактите й отново заработиха. Очевидно се опитваше да щади кръста си, който изглеждаше съвсем скован и трудно се извиваше.

Защо тя полагаше такива безсмислени усилия?

Той се зачуди дали да не й обърне гръб и да си тръгне. Нещо обаче го спираше.

Тя се вкопчи в крачолите му и ги задърпа. След кратък отдих ръцете й се плъзнаха нагоре по панталона – опитваше се да се захване здраво. Платът се изпъна до скъсване.

Улицата бе все така пуста. Никой не бе забелязал, че се е случило нещо лошо. Това напълно уреждаше мъжа, който продължаваше да демонстрира безразличие, държейки ръцете си в джобовете.

С протяжен стон жената се набра нагоре. Ръцете й бяха добре тренирани във фитнеса и издържаха тежестта на увреденото тяло. Левият крак се опитваше да окаже подкрепа, но не можеше да стъпи стабилно на асфалта. Глезенът му се гънеше, но не се предаваше. А десният не даваше никакви признаци, че може да помръдне, бе застинал безпомощно с неестествено изпънато назад стъпало.

Мъжът се чувстваше странно с тази увиснала на дрехите му тежест. Бе безучастен свидетел на разиграващата се драма.

Лицето на жената се бе изкривило от напрежение, по бузите й се лееха сълзи, брадичката й трепереше. Но ръцете някак си успяха да се придвижат нагоре. Вече бяха вкопчени в колана на шлифера. Там те бяха намерили удобен захват. Но нагоре щеше да е много по-трудно.

Жената нададе вик на отчаяние, усещайки, че губи опора. Захапа плата и така успя да се задържи. Левият крак се люшкаше, търсейки начин да се запъне и да поеме част от тежестта. Но коляното упорито отказваше да съдейства.

Времето и за двамата течеше адски бавно. Мъчителното катерене продължаваше. Ръцете на мъжа не напускаха джобовете. За него безразличието бе единствената правилна реакция.

Виктория притвори очи, бе напът да припадне. Пръстите й като че ли се отпускаха. Тя се плъзна леко надолу, но после отново се набра. По челото й бе избила пот, въпреки че бе студено. Тя бе решена да се бори до край. Но за какво всъщност се бореше?

Десет минути по-късно тя се добра до гърдите му и положи буза върху тях. Извърна лице нагоре и се опита да фокусира замъгления си поглед. Долната част на тялото й трепереше. Тази човешка развалина се държеше изправена като на магия.

Тя вече го виждаше ясно. Лицата им бяха на една педя едно от друго.

След като успокои дишането си, Виктория промълви:

– Само да си посмял да не ме изслушаш!

Той я изгледа учудено. Тя простена и продължи:

– Имах нужда да ти изневеря. За да се убедя, че ти си единственият за мен. Разбираш ли? Преди теб не съм имала друг, разбираш ли?

Мъжът мълчеше.

– Той е по-добър от теб в леглото, но аз съм устроена така, че да обичам теб.

Мъжът мълчеше.

– Може би допуснах грешка, а може би не.

Мъжът мълчеше.

– Щях да намеря начин да си призная. След години, вероятно. Имаш право да ме мразиш. Това си е твоя работа. Но обичам само теб.

Мъжът мълчеше.

– Вярваш ли ми? – проплака увисналата като парцал върху шлифера Виктория.

Мъжът мълчеше и плачеше.

– Вярваш ли ми?

– Да! – отвърна той.

В този момент той не знаеше, че го очаква цяла година треперене за любимата. Щеше да се мине през молитви операциите да са успешни, през денонощни грижи за прикованото към легло тяло, през бутане на инвалидна количка, през следене куцукането с патерици да не доведе до падане, през подпомагане на болезнената рехабилитация. Но той не се оплака нито веднъж. Знаеше, че когато лошото отмине, ще дойде щастието.