Gabriel (Антон)
4 10
May 4, 2007, 10:35 AM

Живей,Обичай,Гори,Умри... 

  Prose
1432 0 2
2 мин reading

От тези последни думи всичката любов и нежност се изпари като с магична дума, празнотата нямаше да бъде запълнена... ха... не бе възможно нищо, смисълът във всичко това му се губеше. Сълзите го заслепиха, а после и болката дойде, но той я понесе, както бе понесъл всички несгоди на изморения си гръб, може би затова и го болеше толкова много, всичката тази тъга, самота и смърт на душата му го доубиха. Всичко за него беше кратка, но безкрйно болезнена песен... всяка песен има край. Намериха го край моста, беше умрял на място...

***

Самотата го завладя, както нощта се разгръща над света. Погледна и видя само мрака около себе си, но не беше това обикновен мрак, гъст и черен като катран, дълбок и изпълнен с плътна тъга, той стоеше по средата и се пробваше да диша, но въздух нямаше. Страхът го изпълни, но след малко осъзна, той бе обречен на самота и болка до края на малкия си мизерен живот... и тогава го осени мисълта, стисна ножа в дясната ръка и го заби, нежно почти, както стискаше ръката на приятелката си... о, Господи... той си спомни в този момент на безпомощност за цветето на радостта, което бе посяла тя в неговото сърце. Но вече бе късно, кръвта течеше по ръцете му, но него не го болеше, или не толкова, колкото го беше наранил светът досега... поне това успя да направи без страх... замисли се... да, той мислеше...

***

Черен портрет на моето лице, цветовете, странно размазани, се стичат по бузите, самотата, изкривена до неузнаваемост, боли като нагорещено желязо. Бяс те хваща и мъка необятна, без любовта, миг ти трябва и сълзата пада сама. Ще има ли някога момиче, което да ти каже, че ще е завинаги твоя... завинаги с теб, обичайки те с цялото си същество? Отчаянието те грабва, не знаеш дали си в черен сън или пъстроцветна реалност, грабваш ножа в стремежа на душата към свобода. Плътта се цепи, кръвта се стича, болката полита като стон на птица рано сутрин... болката пулсира, кръвта червенее, но усещаш ли я, се питаш. Щом нея я няма... щом тя пое по същия път, който ти изминаваш в момента, обичала ли те е... Сигуно няма да разбера, казваш си в последния момент. Нещо издрънча, спи ми се, мислиш последното, заглушено от тъп удар с нещо, с пода може би.... или тавана, има ли смисъл? Има ли значение, някога това, което за теб беше правилно, сега е грешно, та дали ще паднеш от горе или ще се блъснеш високо горе... няма значение, болката я няма. Най-накрая мир... но без нея, какво е света... Болка... о, да, досетих се, с последен дъх се добираш и прегръщащ тялото й, а до нея писмото, в което пише: "Мили, прости ми, нямаше смисъл, всичко е прекалено тъжно, моля те, живей заради мен, поне това ти остава - живота, а аз нямах нищо, само теб, но не мога повече. Обичам те, пази се." Спомни си го и я прегърна със сетен дъх, издъхна, но нали бяха двамата... това бе важно.

© Антон All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??