Аз обичам един-единствен. Името му е Живот. Обичам го всеотдайно, нежно, лудо, екстремно... Той е прекрасен. Всеки човек обича - обича децата си, родителите си, половинката си, приятелите си... Това е Любов, но тя е възможна, защото го има Него – най-великото творение на майката Природа – Живот. Облечен е в светлина, излъчва топлина и е безбожно красив. Уникален е, защото сътворява вълшебства.

Аз съм безумно влюбена в Него. Щастлива съм, че го имам. Той ме откри...

Един слънчев ден стоях на върха на бяла скала и гледах отвисоко сипещото се злато. Есента постилаше шарен килим. По гърба си усетих топлина. Той – Животът, се приближи и с много любов преметна през врата ми златен медальон Слънце. Каза ми: ”Това е подарък от царството на Светлината за най-слънчевата жена на този свят.” Почувствах се специална. Животът ми подари светлина, която аз скрих в сърцето си.

Сънувах странен сън:

Лежа си на безлюден плаж. Водата е чиста и гладка, като сребърна глазура, и не помръдва в краката ми. Пясъкът е ситен, наподобяващ фини златни стружки. Слънцето грее с най-ослепителната си усмивка. Над мен се надвесва мъж. Усещам го много особено – топъл, твърд, красив, но не мога да си отворя очите, за да го погледна. Той ми прошепва с лек глас: ”Довери ми се, не си отваряй очите, остави се на ръцете ми!” И той започва да ме докосва, да ме гали... Усещам невероятно удоволствие от допира на ръцете му. Попадам в плен на някаква дива магия. Не спира да ме покрива с топлина... И аз политам... Под мен има узрели жита. Аз ги  милвам, а житните класове звънтят в ръцете ми. Извисявам се все по-нагоре и стигам до райските порти. Уморена съм. Виждам, че те са заключени с тежък златен катинар. Между тях има процеп, откъдето блика ароматна светлина. Изкушавам се да погледна. Прилепям лицето си с любопитство и... какво да видя?! Там вътре има само рози... безкрайна долина с рози – червени, уханни рози. Свличам се пред райските порти и с удовлетворение си правя заключение: „Че какво друго да има в рая, разбира се - рози.” Вдигам очи към небето и виждам най-прекрасната гледка – самото Слънце. То е ярко и жарко. Присвива златните си устни с намерение да ме целуне. Не мога да помръдна. Очаквам полагащата ми се целувка. Устните ми се превръщат в разтворено сърце. И... Слънцето ме целува – страстно, огнено, изпепеляващо, направо ме взривява с живот. Всичко наоколо потъва в ослепителна светлина... Вече летя обратно. Под мен се простира долина със светнали слънчогледи. Плътните им пити се блъскат тежко в ръцете ми и това ми доставя удоволствие. Имам огромни бели криле и внимателно се приземявам на... плажа. Крилете ми се чупят и падат. Една вълна ги поема и ги отнася навътре в морето.  Тогава тайнственият мъж маха ръцете си от тялото ми и бавно се отдалечава. Стъпките му вече не се чуват. Искам да продължи да ме гали, но той ме изоставя. Плажът онемява... Отварям очи. Вдишвам с пълни гърди въздух, ухаещ на водорасли. Поглеждам Слънцето и хващам с две ръце медальона Слънце, който виси между гърдите ми. Само преди миг целунах Слънцето. Невероятно блаженство изпълва цялата ми душа. Бях пуснала светлината в сърцето си. Бавно свалям очи и поглеждам морето. Върху изящната му повърхност е изписан надпис със златни букви: ”Животът е разтворена книга – може да я чете само този, който вижда светлината в нея.”

Усмихвам се... това вече не е сън:

„Какъв прекрасен ден! Благодаря ти, Живот, че мога да усещам светлината и топлината, която ми даряваш!”...