Няма нищо нередно в това, човек да използва четка за къпане, за да достигне ония места по тялото си, които не са лесно достъпни. Особено за по-пълните хора. Сещате се: коремче, любовни дръжки, трудно навеждане и обръщане... Разбира се, нашият герой не е очаквал някакво друго развитие, освен мързелив съботен следобед на релакс в пълната вана,  доволно накиснат, потърквайки се мързеливо ту тук, ту там, благославяйки света на промоциите, в който живееше. На всичкото отгоре, купи три, на цената на една. Колкото по–некачествена стока внесем, толкова повече евтинджос за народеца.

   Какво от това, че дръжката й бе от недобре шлифовано дърво, доста дебела, почти като за тенис ракета. Какво от това, че нямаше и идея какво да прави с другите две. Може би подарък на шефа за рождения му ден?

   От хола долиташе мелодия на песен, чийто рефрен и той си припяваше: „Ти–ри–ри–рам...”, а от къкрещата на котлона в кухнята тенджера с черно–бял добруджански боб, сметен от Киргизстан, се носеше съблазнителен аромат.

   Изобщо, всичко бе повече от нормално, докато проклетият китайски кран не му изигра лоша шега. Тъкмо бе изпънал десния си крак в опит да разнесе с четката пяната по него, когато по невнимание го натисна с палеца си. Той, както се казва, изтърва резбата, отвъртя се и изведнъж плисна вряла вода. Изумен, нашият човек изкрещя от болка, струите бяха попаднали точно върху прасеца му, и скочи с неподозирана бързина. Дори през ума му мина, че горещият душ му бе подействал като леден. Но колкото и да се опитваше да го спре, проклетият механизъм бе заял, не помръдваше, а температурата във ваната започна застрашително да се покачва. Имаше опасност да го ощави, ако останеше още минутка. Затова се отказа, реши за излезе и да звънне в сервиза на вносителя - за техник. Беше гаранционен, все пак! И, тъкмо да прекрачи извън клокочещата напаст, се подхлъзна на турския сапун, лежащ изтърван на дъното. Последва кратък вик на изненада:

 - Ау, мамка му!

   Залитна, размаха безпомощно ръце, като мокра пеперуда, пърхаща с криле в отчаян опит да излети, не успя да запази равновесие, олюля се, но, миг преди да падне, успя да перне с пръсти врътката на душа. Пльосна по гръб. Приводняването не бе толкова страшно. Разплиска се ваната, поудари се тук-там, но оцеля. И най–важното: неуспешният опит на вносния боклук да го удави и попари, бе преминал в жалкото и примиренческо „кап, кап, кап”. 
   Обичайното за един победен кран поведение.

   И докато си лежеше възнак, шепнейки наум благодарствени думи към съдбата, че се е отървал само с уплаха и незначителни охлузвания, се сети за скоковете в реката от стария шлеп в детските си години. След тях гърбът му оставаше болезнено зачервен и на другия ден с гордост го показваше на съученичките си в междучасията. Защото, за да скочиш в дълбокото, където бе пълно с подмолни ями и водовъртежи, се искаше смелост далеч по-голяма от тая, да влезеш в магазин по време на разпродажба.
   И както се бе отплеснал в миналото си (ех, минало незабравимо), усети, как с него нещо се случва. Някакво неясно предчувствие, че нещата не са съвсем в ред го върна в настоящето. И изведнъж разбра, че дребните натъртвания бяха най–малкият проблем, за който трябваше да се тревожи. Липсваше един значителен елемент от пъзела, спретнат му от крана на ваната. Нямаше му я четката. Оная вносна четка за баня, с дръжка от недодялано дърво, купена на цената на кутия кибрит.

   Повдигна глава, обходи с поглед пода на банята, коша с мръсно бельо, дори рафтовете с бръснарски принадлежности и запотеното огледало.

-  Ха–ха-ха! - избухна в неистов смях. – Къде отиде тая четка, бе!? Сякаш на кучето в задника се заби!

При които думи дремещият на прага Вълкодав, японски хин с родословие от  шесто поколение, отвори обиден очи и го изгледа свирепо. След това рязко, сякаш бълха го бе ухапала, се повдигна на предните си лапи, завъртя се около оста си тъй, както само кучетата го умеят, завря подозрително нос под опашката си, подуши и за по–голяма достоверност, лизна с розовото си езиче няколко пъти.

 - Не-е-е! Нищо! Никаква глупава четка няма тук! - сякаш казваше. – Не и в моя задник.

  И с достойнство, нехаещ за съдбата на света, се унесе отново.

От към хола се носеше „ Защото там, ти–ри–рам, ти–ри–рам!...”

Румен Романов

18.03.2010