Беше слънчев летен ден. Синоптиците обещаваха горещо време. По небето не се виждаше нито едно облаче. Хората мечтаеха да влезнат в морето и да се оставят на прохладната милувка на водата. Плажът сякаш казваше: ”Какво чакате, идвайте по-скоро при мен. Ще можете да легнете на приятно затопления пясък. Водата ще ви милва и успокоява”.

Докато Ира се беше пренесла в царството на тези мисли, Емил, това беше името на съпруга ú, стана от кревата тихо. Явно обмисляше нещо – какво да ú каже или как да ú го каже. Накрая се реши и каза съвсем делово:  
        - Трябва да поговорим, Ира.
        - Добре, Емиле! – в гласа на младата жена звучаха нотки на каприз
и желание за любов. - Нека да го направим на плажа. Ще бъде, по-приятно, а и децата ще може да си играят…
       - Не! – той я прекъсна рязко. – По-точно няма какво да говорим.Трябва да ти съобщя, че подадох молба за развод.
Ира отвори уста от удивление. Тя не знаеше какво да каже. Това беше толкова неочаквано за нея и толкова далеч от представите, с които живееше. В главата ú започна да се върти безпомощно „Това шега ли е? Защо? Как така?" - и отново и отново си повтаряше безброй пъти “защо”. Нищо не можеше да каже. Главата ú сякаш се изпразни. Пред очите ú притъмня. Имаше чувството, че светът пропада. Сълзи потекоха от очите ú, но тя дори не ги усещаше и не вдигаше ръка да ги изтрие. Не си представяше такова развитие на живота си. Мислеше, че много други важни неща предстояха пред семейството: завършването на Яна, роклята за бала, къде ще кандидатства. Малката Дида, която се оказа, че вече не е малкото момиченце, пък искаше да се запише на курс по компютри. Ира се надяваше на малко почивка и очакваше да заминат на море в чужбина и т.н.… Защо става така, къде направи грешка? А сега накъде? В сърцето ú се прокрадна мисъл, че не е разбрала точно и отново колебливо се опита да попита любимия си съпруг:
      - Ти се шегуваш, нали? – очакваше отговора му със затаен дъх.
Погледът му беше достатъчно красноречив. Уви, няма шега!
Вече не мислеше за море, за плаж. Това остана в близкото минало, както и усмивката, и радостите. Струваше ú се, че целият свят беше обиден и недоволен. В действителност всичко си беше по старому, но тя вече не приемаше нещата така! Къде изчезна „идеалното семейство”?
Тя стана с усилие от леглото. Без да се замисли какво прави, по навик тръгна към стълбите. Сега нямаше работа в кухнята. Защо никой не я спря тогава? Защо нямаше някой до нея, който да я успокои, да ú каже ласкава, добра дума? Пред очите ú притъмня. Зави ú се свят. Вдигаше краката си машинално като робот. Не забелязваше къде стъпва, какво прави. Стигна до стълбата. Краката я носеха напред. Искаше само да слезе, да избяга далече оттук. Надяваше се, че така ще избяга от настоящето. Сякаш на долния етаж в кухнята нямаше да ги има обидата и скръбта. Мислеше, че ще успее да върне миналото. Стъпка, две и се намери паднала на площадката на долния етаж. Не си спомняше как се е озовала там. Главата ú беше подпряна на ръба на последното стъпало. Болката беше много силна, ах, боже, колко боли! За секунда беше забравила болката от думите на Емил. Над нея се бяха надвесили уплашени децата.
Дъщерите ú бяха чули шума от падането и сега се суетяха без да знаят какво да направят и как да ú помогнат. Малко по-далеч, сякаш искаше да покаже, че вече не смята че е член на това семейство, стоеше с виновно изражение на лицето Емил. Тя го погледна. Имаше чувството, че го вижда за пръв път. Помисли си с тъга – това е моят настоящ, бивш съпруг. Спомените се върнаха в главата ú. Сети се какво се случи. Очите ú се изпълниха със сълзи – от мъка и болка, а може би и страх от все още неясното бъдеще. Прокрадваше се и известна тъга по миналото.
      - Мамо, какво стана? Как падна? Не плачи, ние ще ти помогнем да
станеш.
Изправи се, подкрепяна от децата. Влезна в кухнята. Сякаш това не
беше нейната кухня и тя я виждаше за първи път. Всичко свърши! То било много лесно! Къде сгреши? А сега какво и накъде? Как ще се оправя сама с децата? Вярно – те бяха вече големи и самостоятелни, но все още имаха нужда от родителите си. Не мислеше и не обръщаше внимание на болката. Вече я беше забравила. Главата ú сякаш беше празна.
     -  Мамо, къде се удари. Боли ли те? – Яна се въртеше разтревожена
около нея. Младата девойка се беше превърнала в грижовна „майка“, а тя мислеше, че е все още дете...
     - Да ти помогна с нещо? Искаш ли вода? – пърхаше като птиче
Дида. Това ли беше малката, която се нуждае от много напътствия?
     - Нищо ми няма. Не се тревожете! - В този миг Ира осъзна, че е възпитала две добри и грижовни девойки с много добро сърце.
Знаеше, че в действителност нещата няма да приключат така. Повъртя се безцелно. Гледаше с неразбиращ празен поглед наоколо. Не мислеше нито какво ще обядват, нито дали има необходимите продукти? Ще ходят ли на разходка? Децата имат ли нужда от нещо? Само се надяваше, че ако легне и остане насаме със себе си и мислите си, ще успее да измисли нещо. Надяваше се поне физическата болка да отслабне и да е в състояние да премисли нещата на спокойствие. Всичко стана толкова неочаквано за нея. Главата ú сякаш беше празна. Преминаваха някакви идеи, откъслечни мисли. Приличаха ú на рояк изплашени птици. До сега нищо не ú беше подсказало, че Емил е недоволен от нещо, че мисли за раздяла, развод. Не знаеше какво ще последва нататък.
Нищо не помръдваше. Чуваше се дори движението на крилата на мухите. Имаше чувството, или така ú се искаше да бъде, че Емил се чувства виновен за това, което е направил. Тя още не се беше успокоила. Не беше в състояние да реагира. След малко чу, че се затвори външната врата. Звукът отекна в смълчаната къща. За първи път разбра какво значи да се почувстваш сам и изоставен. Лежеше и не можеше да се успокои.