Не бях се замисляла, но в действителност е точно така. Лунната светлина в живота ни е променлива, ту ярка и заслепяваща, ту мъжделива и почти невидима, тогава ни успокоява единствено дълговечното знание, че все пак тя е някъде там, нищо че за момент не я виждаме. И ако имаме период на пълнолуние, то неизбежно идва и новолунието, за добро или лошо. Както и обратното…

В дълъг, обезсилващо дълъг период на новолуние беше Тя. Изобщо не помнеше началото му, както и успокоителния факт, че съществува и пълнолуние. Когато се осмели да остане насаме със себе си и забеляза, че е самотна, ненужна, безцелна и безпосочна, както самата Тя си мислеше, когато дори не смееше да сънува, че би могло да бъде другояче, какво остава пък за по-добре, но все пак някак си реши да се помоли за себе си, точно тогава ѝ беше изпратено Спасението. То изглеждаше добре, високо и стройно, не чак красиво, но симпатично и представително, обещаващо много, с топли и силни ръце, поддържано и най-вече уверено. Беше на нейната възраст, беше постигнало доста, знаеше какво иска и Тя успя да открие много свои неща в него. Вдъхнови я, окрили я, загърна я в страстта и устрема си, повдигна я на пръсти и я понесе 20 сантиметра над асфалта. Най-вероятно на Спасението не му беше трудно да постигне всичко това, защото тя беше навикнала да дълбае. Във всички смисли на думата. И да се снишава, също във всички смисли. Мислеше си, че е само длъжна, че това може най-добре. Само в сънищата си си позволяваше да поиска да полети… Но ето, че беше решено да бъде спасена. Бяха топли, сладки и шеметни дни, дори зимата навън беше приласкаваща. Тя полетя, разцъфна и повярва. Душата ѝ пееше. Промени дори думите, с които разказваше ежедневни неща. Всичките ѝ приятелки го забелязаха. Плахо се зарадваха за нея, смятаха, че Тя го заслужава. Тя си припомни, че обича поезията, гледаха заедно със Спасението филми, плачеше на рамото му. Пътуваха и всичко, което виждаха ѝ се струваше красиво и като че ли за първи път…

Веднъж камбаните в „Света Неделя“ забиха при тяхното влизане. Тогава Тя реши- Това е! И си обеща, че каквото и да става, единственото, което ще чувства оттук нататък ще е благодарност. И наистина го изпитваше, благодарност, която я изпълваше и не оставяше място за друго. Започна да се случва често да зазвънят камбаните на някоя църква, докато минаваше покрай нея, дори и сама. Тя виждаше и чуваше знаците навсякъде. Спасението държеше ръката ѝ, когато вървяха по улицата, пред всички! Спасението прегърна раменете й, точно както мечтаеше. Целуваше я по очите и по връхчетата на пръстите. Луната се показа учудена и нерешителна иззад облака, където винаги се криеше и се осмели да погледне обнадеждено към тях. Беше я страх дори да се зарадва. Но побърза да упрекне себе си, че е черногледа /особено по новолуние/ и реши непреклонно, че ще свети и огрява. Каквото и да ѝ се предложи за огряване. Ще свети безусловно, няма да търси благодарност. Така реши Луната в този ден. Е, имаше красиви моменти за огряване, имаше искрени сълзи и звънък смях, имаше благодарност, святост и топлота. Имаше откровения и трепет. Трепет да не се събудиш и всичко да се окаже красив сън…

Светът ѝ дотолкова се промени, че Тя дори започна да се пита възможно ли е. Нима и Тя е като другите? Нима заслужава? Нима ѝ се полага? Нима е истина? Всичко беше толкова прекрасно, че понякога дъха й спираше. Казваше на себе си и на Спасението – „Не, прекалено е хубаво. Не може да бъде. Непосилно ми е да го понеса.“ И наистина не можеше. Никой не си беше направил труда да ѝ обясни коя е, защо е дошла и какво ѝ се полага. Затова пък всички се стараеха да й разясняват какво не може, не трябва и за какво не е достатъчна. Да бъде, да мечтае, да има, да обича. Спасението явно реши, че трябва да я пожали и да не я затрупва с толкова много любов, защото Тя наистина щеше да спре да диша. И се отдръпна, беше лесно, и удобно. И я замести с други, които си дишаха. Дълбоко, равно, плитко, учестено, според случая. Според очакванията му. Според настроенията му, според обзавеждането на банята му или марката на колата му. Дишаха си. Най-вероятно не се питаха като нея дали заслужават и дали могат да понесат. Можеха, ехе, колко още можеха... Тя не разбра. Тя го усети. С всяка своя клетка, просто го знаеше. Когато слушаш, обикновено чуваш. Когато мислиш и трептиш за Спасението си, просто знаеш. И спря. Да диша, да мисли, да сънува, да мечтае. Точно тогава и земята спря въртенето си. Сигурно заради това и луната започна да изчезва. Много бавно, с нежелание, тя тръгна обратно по своя път към онзи същия облак, от който беше пропълзяла с толкова надежда. Минаха години. Луната видя иззад прозиращия облак как Тя побърза да прости, насили се да забрави, обвини се неколкократно, раздаде се до отказ и започна да чезне. Също като Луната. Но не само до новолуние. Загуби се, забрави се, остави се. На сивотата, на инерцията и на самотата. Най-страшната самота, в която падаш заобиколен от хора. Хора, които са навсякъде другаде, но не и тук и сега, за които е по-важно каквото и да е от далечното време, когато са били щастливи – някъде, с някого, но не и тук и сега. Хора, които не можеш да познаеш.

И понеже животът е поредица от лунни фази, точно тогава отнякъде се появиха приятели. И книги. Приятелите донесоха книгите, а книгите доведоха приятелите. Винаги е взаимно. Тя се заслуша и в двете, отначало бързайки, все покрай другото, с вина и с упрек към себе си, но с времето все по-настойчиво. Започна много бавно да разбира правилата на света, както и своето място в него. Да убеждава себе си, че е ценна, че има какво да даде. Всъщност усети, че като че ли това е причината за нейното идване. Това, което точно тя ще остави и даде. Другото е без значение. Бавно и неуверено започна да се връща към себе си, по лъкатушещ, често стръмен и необозначен път. Нямаше кой да остави маркировка преди нея, Тя беше единствения пътник. Защото пътят беше само неин. Не че нямаше фалшиви пробляскващи в тъмното примамки, не че нямаше мигове на непреодолима носталгия към това, което разби сърцето ѝ, но Тя беше намерила зрънцето ценност в себе си и знаеше, че без нея светът няма да е същия. Вече знаеше какво търси и къде отива.

Една мразовита вечер, прибирайки се от работа, се отби до моста на реката наблизо. Беше написала на лист името на „Спасението“ си. Знаеше, че няма нужда да бъде спасявана. Стоя дълго и гледа бавните вълнички на придошлата река. Те отнасяха в своите плавни водовъртежи накъсаните парченца от листа, които спираха неуверено, поклащаха се, тръгваха на обратно за миг и после подхванати от дълбоките води решително заплуваха нататък. Все по-далече. Тръгвайки си, Тя неволно вдигна поглед към небето. Между силуетите на блоковете, в една пролука на мъгливото софийско небе ѝ се усмихваше луната.  Ярко, ведро и ласкаво, закръглила се в най-щедрото си пълнолуние, което можеше да подари. Да, луната понякога изчезва. Но имаме силата да я върнем, и по-важно - да я задържим. Лесно е, поне много по-лесно, отколкото си мислим. И си заслужава.