(приказки за (не)пораснали)
Животът се влачи по корем и нищо чудно, че Смъртта често стъпва на врата му. Тя не е впечатлена от жалкото му съществувание и прекъсва житейската нишка, само защото не го е забелязала. Животът, обаче, има неповторимата способност да се саморегенерира и продължава напред. Мръсен, прашен, посмачкан, но Живот. Пълзейки, може и да препъне Смъртта. Докато бедната старица гори старите си дрехи в казана на ада и чака нова премяна, Животът се увива около собственото си дърво, поглежда от короната света и се усмихва. Усмихва се на жаждата, която хората изпитват по него, без дори да подозират, че той не е ручей, а безгръбначна, лесно ранима твар.
Животът никога не може да бъде пълноценен, защото той самият е бил откъснат от цялото. Някога той и Смъртта били андрогин. Хората се срещали с единия, а другият присъствал на тази среща като отражение. Тогава царял мир и всички живеели или умирали в хармония със себе си. Колкото повече въпроси си задавало човечеството, толков ...