Вкъщи той има три картини. Те са доста повече, но тези са му най-скъпите.
Не е колекционер, дори може да се каже, че нямат никаква стойност. Купувани са най-често, когато е имал желание да гледа картини, а това винаги е било, когато нещата му вървят. Може да е само хубав ден, някоя среща с любими хора или някое радостно събитие. Случвало се е и когато е бил на почивка, в някой пъстър градец, където идва за пръв път. Но никога не е мислил да купува,  просто е влязъл в олющено магазинче или се е разхождал из чаршията. Мирисът на прясна боя и красивите цветове се е пропила отведнъж в сетивата му, а после е дошло влюбването в платното. Изведнъж и неочаквано. Както става в живота, без да го искаш и без да можеш да го избегнеш.

 Цигулката

  Наистина първата му картина. Видя я седем години откакто бяха заедно. Цялата обрамчена в широка дървена рамка, дори бе рисувана не на платно, изглежда на тънък шпертплат. Цигулката в кафяво, два-три нюанса, не повече. Зад нея партитурата бледо-жълта. А отзад човешка маска, мъж със сиво лице и синьо око. Застанала е в сянката на инструмента, но същевременно някаква сила в погледа. Понякога си мисли, че е той самият.
  Като малка е свирила на цигулка. Дори е мислела да се отказва от медицината, за да кандидатства в консерваторията. Десет години от живота й. Всеки ден я е прегръщала с малките си ръце. Те са много малки, като птичета. Първото нещо, което хареса във нея. Както и очите й, син поглед, пронизващ и толкова приковаващ те в бялото лице. Тези ръце са държали лъка толкова сигурно, дори с лекота. Струните са издавали първото й влюбване, после първата раздяла някак е накарала и цигулката да страда. Затова не винаги я е обичала, защото е знаела всичките й тайни. Сигурно и затова трябваше да минат няколко години преди да се съгласи да му изсвири нещо.
  Стоеше на една витрина без да претендира за себе си, но веднага му задържа погледа. Изведнъж сякаш се върна в миналото като случаен гост на представление. Цигулката свиреше под нейните малки пръсти. И когато се опомни, тя бе закачена на стената в хола му. И досега е там.

Цвят лилав

  Художникът го бе поканил на своята първа самостоятелна изложба. Познаваха се отскоро, съвсем бегло. Дори се изненада, когато получи поканата. Разбира се, че отиде. Картините бяха двадесетина. Всички забелязаха основната тема - конете. Сигурно поне пет, шест платна носеха волното присъствие на това животно. Красиви гриви, извити шии и устремен бяг. Но на него му направи впечатление друга, с красива бяла рамка. Синьо, сребристо, светлозелено и много лилаво. Цвят лилав във една ваза. Още на другия ден художникът му я донесе вкъщи, защото това беше първата му откупена картина. Щеше да заминава за морето да рисува портрети в някакъв курорт. Трябва и да се живее, освен изкуството има и друго - проза. И затова много му беше благодарен, все пак парите от картината му бяха добре дошли.
   След лятото започнаха да се виждат често. Нищо не ги сближаваше, бяха толкова различни. И все пак отлично се разбираха, често пиейки бира пред хладната привечер в някое заведение. Няколко пъти художникът взимаше картината при себе си, трябваше да защитава доцентура или професорска степен. Винаги държеше на тази картина, макар че бе направил вече доста изложби и имаше поръчки, за да избира какво да представи на защитата си. И една вечер художникът му каза, че заминава. Ще бъде повече време извън страната, кариерата му тук вече не му е достатъчна. Така неусетно срещите им съвсем оредяха. Но в хола художникът бе оставил нещо от себе си и затова той често си мислеше за него.

 Лодки през зимата

   Третата картина я купи една есен на морето. Бяха заедно, обичаха да бъдат там, защото имаха много хубави спомени като млади. Вятърът и вълните бяха толкова силни, че само той ходеше на плаж. Плуваше много и после разходките, когато слънцето залязваше, бяха толкова приятни. Сред многото картини една вечер забеляза тъгата в тези самотни лодки. Бяха преживели много и дали отново ще навлязат в лятното море. Това синьо по платното бе дори сиво, имаше хлад в блясъка му. Всяка лодка гледаше в своята посока, закотвена може би завинаги на брега. Тогава си спомни една книга за много стар рибар, който цял ден се бореше с надеждата си, че ще сполучи този път. Беше съвсем сам в откритото море. Но тази самота не му пречеше да бъде силен. Такива бяха и тези лодки, тъжни и самотни, но все пак му се струваше, че не са загубили вярата за още плаване .
Студено море и пропити с тъга и надежда лодки.

Това са трите му обичани картини.
Любовта.
Приятелството.
Самотата.