– А ти не вярваш ли в прераждането?
Ах, тази усмивка! Само жените можеха да използват нагледно безобидния жест едновременно като защита и оръжие. Мимика, която караше мъжа да се чувства могъщ и несигурен, жертва и ловец. Хиляди години еволюция, събрани в едва забележимо потрепване на устните. Не беше честно! Той нямаше адекватно средство за отбрана. Усети нетипичната за него слабост още на автогарата в Болоня. Ярко червена рокля с лилави линии и жълти точки. Странна, но някак хипнотизираща комбинация. Лекотата, с която се спускаше по тялото й, бе порив към безмерна свобода. Прииска му се да бъде част от това безгрижие. Бе го завладяло онова толкова рядко усещане за мистика и обещание. Всички сладникави приказки за предопределеност сякаш вече не изглеждаха така налудничави. Страхуваше се, че ако я доближи, ще развали перфектния образ в главата си, ще загуби този оазис на мисълта. А ето, че сега се возеше до нея на седалката и си говореха за отвъдния живот. Що за тема, по дяволите! Упрек ...