Кадифе
Светлината се процеждаше мъчително, на вълни и болезнено ярка през стиснатите ù клепки... Усети, че се пробужда и я връхлетя ужасът, че болката отново ще се върне – изгаряща отвътре, неконтролируема и безмилостна. Вслуша се в себе си, леко се размърда и опита да премине през всяка частица от измъченото си тяло. След толкова операции вече не вярваше, че ще оздравее. Болестта всеки път се притаяваше някъде, изчакваше времето си и отново я превземаше – силна, жестока и безразлична към крехката надежда в сърцето ù. Първо умъртвяваше нея и после тръгваше победоносно по пътя си.
Елена знаеше, че при другите не е така. Виждаше болни, които не вярваха, че ще им се случи най-лошото и имаха надежда до последния миг. Това беше толкова трогателно, че тя често си поплакваше, защото не можеше да проумее детската им наивност. За нея войната беше загубена, но продължаваше да участва във всяка нова битка, защото беше войник по природа и не беше свикнала да се предава. Никога нямаше да се примири, че нещо иска да я завземе отвътре, после да стопи мечтите ù, да затрупа пътищата ù, да угаси светлината в очите ù. Нямаше как да приеме, че облаците ще препускат по широкия свят без нея, че няма да полегне в тревата привечер и с ръце под главата да гледа лудия им бяг, а наоколо ще тичат мишки и буболечки, упоени от цъфнали, орлови нокти. Майната ù на войната! Важна е самата битка. Тази днес, утре пак и пак. Животът ù беше адски труден. Няма защо смъртта ù да е лесна.
Апаратите над главата ù жужаха ниско и равно, в стаята беше тихо и Елена започна да отпуска тялото си. Първо краката, гърба, после раменете и шията, опусна хватката на зъбите, веждите и челото. „Отново контролирам нещата, пак се промуших” – помисли си жената и опита да отвори очите си. Леко обърна глава и погледна през голото си рамо. Дървото беше там – зад широкия прозорец без щори. Беше първото нещо, което търсеше всеки път, щом излезе от упойката. Понякога го виждаше с натежали от снега клони, друг път заметнато с прекрасна дреха в резеда и ябълково зелено. Най-харесваше рижавия шал, с който го гиздеше есента и можеше да гледа вълшебните му шарки от ранна утрин, докато синкавото на нощта го скриеше от погледа ù. Сега дървото си нямаше дрешка. Стройните му клони се повдигаха към небето в прекрасна и откровена голота. Елена изведнъж осъзна, че се е чувствала унизена, нищожна и безпомощно гола на операционната маса всеки път, когато чакаше от лекарите истинска човешка загриженост и понякога дори ги молеше за живот – наум разбира се, защото те нямаха време да говорят с нея. За толкова години хирургът така и не научи името ù.
Тя ходеше на комисии, на терапия, на операции, после пак на терапия и нищо не ù остана от живота, освен една диагноза, дето ù казваха „Да пази Господ”. Не се сприятеляваше с никого, защото времето не стигаше за приятелства, не работеше, защото сили нямаше за това, нямаше и семейство, защото в другия си живот беше претенциозна, педантична, взискателна и сурова, особено към себе си. Беше учителка и смяташе, че така трябва да бъде. Мъжете в живота ù си отиваха по-бързо от междучасията, които тя неистово мразеше. Никога не задържаше съпрузите, които си тръгваха, нито пък учениците, щом звънецът удареше. Беше се омъжвала три пъти, но с последния съпруг така и не се разведе, защото се разболя и нямаше време да въведе ред в семейното си положение. Той пък изпитваше неудобство да поиска развод и вече три години живееха разделени.
Вратата на стаята рязко се отвори и една медицинска сестра забързано приближи леглото. Впери поглед в сакчето, което скъпернически отпускаше по някоя капка във вената на жената и решително нагласи копчето така, че лекарството да тече по-бързо. Погледна към Елена, после към екранчето над главата ù и бързо излезе.
„Трябва да поспя. Сънят лекува, а така и времето върви по-бързо”. Пак се загледа в дървото навън и забеляза, че на едно клонче се полюшва птиче. „Колко просто е всичко в другия живот – сезони, птици и лек ветрец. Ще ми се да съм там, да съм само късогледа и да не зная нищо за другите болести. Ще си купя екстравагантни очила, панталон в тъмнолилаво и широк пуловер в по-светъл нюанс. Ще си слагам гланц на устните и ще лакирам ноктите на краката си дори през зимата. Боже, ще бъда щастлива, обещавам! Само ме преведи през ада на тази страшна болест!” – молеше се Елена и сепнато отвори очи, когато някой докосна ръката ù. Чернокос мъж с бяла престилка сложи пръсти на пулса ù и я загледа втренчено. После прибра голата ù ръка под одеялото и запита:
- Как се чувствате, Елена?
Тя едва не подскочи. Един непознат я назовава по име, измерва ù пулса и я пита как е. „Може би е лекар” – помисли си Елена и тихо пророни:
- Добре ми е. Нищо не ме боли – сякаш не съм оперирана.
- Това е чудесно! Щом изтече системата, ще ви преместим. Всичко ще е наред – усмихна се леко непознатият и излезе от тихата стая.
Изведнъж я заля вълна от спокойствие. Беше невероятно усещане в един толкова страшен и непредсказуем ден. „Колко малко ми трябва, за да повярвам, че ще живея! Само малко, едва няколко думи за кураж!”- мислеше си Елена и се унесе в дълбок сън.
Даже не усети, че я преместиха на болничното ù легло в стаята на втория етаж и сестрата трябваше да я буди, за да ù сложи поредната инжекция. През прозореца се виждаха само върховете на голите клони и дървото изглеждаше като тъмна свещ на фона на небето. Тя забеляза, че тук-там потрепваха съсухрени, кафеникави листа. „Със сигурност са истински и едва ли някой ги е закрепил за дървото, както в онзи тъжен разказ за умиращия поет” – мислеше си Елена. „На никого не съм притрябвала толкова, че да си прави труда да ги лепи. То и аз нищо не направих за никого, затова сега няма нужда да ми е криво.” Размърда се внимателно, спусна се по-надолу в леглото и на гърба ù олекна. Усети, че ù се пие вода, но сега малката бутилка със сламката в нея беше далече. „Нямам си никого да ми помага, но няма защо да се ожалвам, трябва да мисля за нещо друго”- опитваше са да въведе ред в главата си, но мислите я връхлитаха, заливаха я спомени, чуваше думи и виждаше отдавна забравени картини от миналия живот – онзи навън, който препускаше като подивял и тя никога нямаше да го настигне.
Към нея се приближи пълничко момиче, взе шишето от шкафчето и внимателно повдигна главата ù. Елена жадно отпи глътка-две и се отпусна.
- Благодаря – отрони тихо.
- Няма за какво, само ми кажете, ако имате нужда от нещо.
Чак сега Елена се огледа и видя, че в стаята има още две жени, притихнали в леглата си. До едната седеше мъж и държеше ръката ù. Момичето беше се облегнало на другото легло и леко ù се усмихна.
Нямаше човек в живота ù, който щеше да седи до нея, да я повдига от възглавницата, да ù дава вода и да държи ръката ù. Нямаше такъв човек вече три години. Пак се сети за Стефан и неспокойно се размърда. Срещна въпросителния поглед на момичето и затвори очи. Нямаше нужда от нищо. Винаги ставаше неспокойна, когато се сещаше за него и сега пак беше така. Стефан беше съпругът ù – този, дето си отиде без да каже дума, но и тя не направи нищо, за да го спре. Оттогава Стефан ù липсваше във всеки ден от живота ù.
Видя го за първи път в лекарския кабинет. Трябваше да занесе куп документи, които директорката на училището тупна на бюрото и рече кратко:
- За заверка при доктора. Утре да са готови.
В малката чакалня нямаше хора. Санитарката Буба енергично бършеше рафтовете до прозореца и преподреждаше шарените брошури. Извърна се към Елена, погледна папките и викна високо:
- Докторе, носят заверките за новата учебна година. Утре да са готови! – и замахна с парцала към най-горния рафт.
Току до нея се отвори врата. Елена се отдръпна и направи път на дребна жена, която държеше за ръка малко момиченце. Зад нея се появи висок, мургав мъж и отвори вратата по-широко. Беше облечен в светлосиня риза с навити ръкави, тъмен панталон и маратонки. Елена опита да надникне в кабинета, но мъжът стоеше на вратата и въпросително я гледаше.
- Дай папките на доктора – викна санитарката и почти ги дръпна от
ръцете ù. – Аз утре ще ги донеса в училището, че имам и друга работа там.
- Докторът къде е? – опита да се обади Елена.
- Това е докторът – врътна глава санитарката и се промуши през вратата.
Докторът прихна. Елена се почуди какво да прави, после и тя взе да се смее.
- Извинявам се, очаквах да видя пенсионер с големи очила и отесняла престилка.
- Ми щото толкова ти е акълът! – чу се отвътре. - Кажи на директорката,
каквото ти рекох. Докторът ей сега ще се подпише, а аз ще набия печатите.
Лекарят направи успокояващ жест с ръка и тихо притвори вратата.
- Всичко ще е наред. Имам малко работа навън и после ще се подпиша.
Приятно ми е, доктор Донев. Стефан.
- Донева. Елена – повдигна тя веждите си.
- Какво съвпадение! – тихо каза докторът. - Аз съм към центъра, а вие?
- Връщам се в училището – тръгна пред него Елена. - Да идвам ли утре
или госпожата ще донесе документите на място?
- Ще ги донесе. Това се повтаря всяка година през септември и тя си
знае работата.
Елена избърза напред, обърна се, колкото за едно „Довиждане” и сви в първата уличка край поликлиниката. Санитарката погледна през прозореца и видя, че д-р Донев пое в обратна посока. Не направи никакъв опит да тръгне с учителката, нито пък тя го изчака. „Тази май не обича да седи по кафенетата есенно време. Що аз не съм тънка и млада?” – изпухтя жената и се зае да опъва чаршафчето на болничната кушетка. После седна на стола на доктора, извади си очилата и отвори първата папка. Огледа какво е правила миналата година и с отработено движение започна да думка с печата - веднъж в кутийката с мастилото, веднъж в папката. Когато свърши, свали очилата, облегна се доволна назад и рече:
- Сега д-р Буба ще си врътне една малка биричка оттатък и се прибира да пече чушките. Три чувала червена капия чакат нея всяка есен. Айде, Бубе, ставай! – и енергично се надигна от стола. Заключи кабинета и влезе в отсрещната стаичка. Чу се леко шляпване, после бълбукане и малко след това дълга, доволна въздишка.
Елена вървеше край каменните огради на къщите и си мислеше за този доктор Донев, с когото се запозна току що. Не можа да определи на каква възраст е, защото беше неудобно да го заглежда. Беше облечен по младежки непретенциозно, но пък имаше доста бели коси. Единственото, което видя добре, бяха ръцете му - тесни длани, прави, дълги пръсти и мека кожа, фино посипана с бръчици. Ако можеше да се вярва, че ръцете издават възрастта, д-р Донев при всички случаи беше над петдесет годишен. „Малко старичък за мен, все пак” – разсъждаваше Елена. „Аз от мъже бягам и пак за мъже мисля. В това градче със сигурност ще изтрещя от скука - вече мирише на прашни смокини и на плажа няма жив човек.”
В училището беше прохладно и тихо. Тъкмо изкачваше стълбите и директорката се появи.
- Донева, следобед може и да не идваш. Виж, там да си оправиш квартирата и ако имаш нужда от помощ, обади се. Тук се справяме сами с всичко.
Елена още нямаше мнение нито за колегите си, нито за шефката си. Не беше обвързана с приятелства, не мислеше да влиза и в групички. Засега никой не ù се натрапваше, а само ù предлагаха помощта си. Това я устройваше. Преди две седмици се нанесе в чиста, приветлива къща с изглед към заливчето. Дори не беше мечтала за това, но се случи и беше доволна. Хазяите ù живееха в чужбина. Искаха да продадат къщата, но нямаше купувачи и те я дадоха под наем. „Бих останала тук цял живот, но е много рано да си вярвам” – мислеше Елена всеки ден, откакто дойде в градчето. От дълго време не беше се чувствала така спокойна, самостоятелна и сигурна в себе си. Някъде далеч останаха неприятностите, разправиите около двата развода и почти не мислеше за катастрофиралите си бракове. Можеше да започне живота на чисто и почти от начало. В този свят на малко хора се падаше такава възможност.
Като мислеше за Стефан, чувстваше не само вина. Често се ядосваше на себе си, че дори не опита да влезе в неговия свят. Той беше щастлив да се занимава с пчелите и с овощните дървета, да майстори модерни кошери от чам и къщички за птици. Обичаше да пипне всяка дреболия с ръцете си – от чертежите, до боядисването.
Елена беше силно респектирана от авторитета, който докторът имаше в градчето. Познаваше всички – от пеленачетата, до сто и две годишната баба Руселия, която всеки понеделник пращаше правнучката при доктора да му занесе 10 пресни яйца, голяма буца сирене и торбичка с копър и девисил. Предаваше, че кръвното и очите ù са добре. Докторът се смееше весело, пращаше поздрави, а в четвъртък надвечер правеше визити по улицата на баба Руселия, където къщите бяха на сто и повече години, а лозниците бяха дебели, колкото ръката на щангист.
Дори не разбра кога се е влюбила.
Около Коледа се пренесе в старата му къща. Тя беше топла и уютна, а Стефан – добър, непретенциозен и отстъпчив. Тази зима беше най-щастливата в живота ù. Нищо не я тревожеше, чувстваше се спокойна и защитена. Стефан се грижеше за нея като за дете. Разбра колко голяма е разликата в годините им в деня, когато ù предложи брак. Беше стъписана, но не обърна внимание, че е почти колкото дъщеря му, която живееше в Германия. Нещо я бодваше, като се сетеше за двете петици на тортата за рождения му ден. „Да, ама не му личат годините” – опитваше се да притисне мислите си. „Тъкмо винаги ще бъда млада до него” – пак с тази цел измисляше формули, които бързо променяше. Уж на шега му поставяше условия, че не иска деца, че обича да прекарва в планината по две седмици само с приятелки, че ще готвят по график и само тя ще кара червения Мини Купър. Стефан приемаше всичко на смях и отстъпваше. После разбра, че хазяите ù продават онази красива къща над залива и го попита дали могат да си я купят.
- Ти имаш дъщеря - дипломатично напомни Елена. - Нека тази остане за нея, а ние ще се изместим на високото.
Стана трудно, но в ранната пролет се преместиха в къщата на хълма.
Един ден, след училище, Елена подкара Купъра към поликлиниката. Искаше да вземе Стефан и да отидат заедно до големия град, който беше на трийсетина километра. Имаше нужда да влезе в някой МОЛ, да види какво има из магазините за дрехи, обувки и джунджурии. Бяха решили да си купят по нещо ново за лятото. Паркира пред входа, излезе от колата и тръгна по стълбите. На площадката стоеше Стефан и държеше в ръцете си съвсем малко кученце. Беше го гушнал толкова нежно и топло, че сърцето на Елена неспокойно трепна.
- Това е Памук – щастливо усмихнат го представи Стефан. – Красавец, нали? – и протегна ръце да ù го подаде.
- Стефане, това е куче, как така ще се казва Памук? – възрази тя остро.
- Че за куче името си е много добро – намеси се санитарката Буба, която заемаше цялата врата зад Стефан. – Виж, ако е дете, не може да се казва Памук, всички ще му се смеят.
Елена усети намека и се вбеси. Беше потресена от нахалството на Буба и се чудеше как да реагира. Врътна се сърдито надолу по стълбите, влезе в колата и трясна вратата. Стефан спокойно седна до нея, намести кученцето в скута си и закопча колана. Елена подкара рязко и направи демонстративен завой към главния път за града. Санитарката злорадо се засмя, погледа малко след колата и се прибра вътре. „Върти го на пръста си. Случила на човек, ама не разбира. Ще види тя после, ама ще е късно” - мърмореше под носа си Буба, влезе в стаичката и си извади малка биричка от ниското шкафче.
С това кученце в ръце се разходиха, купиха си това – онова, пиха кафе на терасата до театъра и Стефан предложи да се отбият на пазара за зеленчуци. Елена мълчаливо се съгласи. Кученцето я гледаше доверчиво с очи като копченца и тя само от инат се въздържаше да го намачка.
„Май съм ревнива” – мислеше и се подсмихваше, докато търсеше къде да паркира.
- Върви да си свършиш работата, а на мен дай този Памук да го подържа. Измориха ми се краката от ходене.
Мъжът подаде кученцето и излезе от колата. Щом се скри зад първата сергия, Елена вдигна животинчето пред лицето си и взе да му се радва.
- Да знаеш, че си голям сладур! Като звездичка, като копринка, като кадифенце си! Ето, вместо Памук, ще те кръстим Кадифе. Ще ми казва онази дунда, че Памук не е име за дете, но за куче става. Ще измисля как да я сложа на място. Нали, Кадифе, заслужава си да ù скроим шапката.
Малко след това се появи Стефан с две торби в ръцете и някакво снопче пръчки, увити в найлон. Мина отзад, отвори багажника и сложи нещата вътре.
- Готово, можем да тръгваме. Това момче беше ли послушно, а? – взе той кученцето от ръцете ù. – Кажи, Памук, нали не си ядосвал хубавата Елена?
- Това не е Памук, това кученце се казва Кадифе! – категорично заяви Елена и включи двигателя. – Да не мислиш, че някаква санитарка ще дава име на кучето ми?
Мъжът не каза нищо. Кученцето се сви в ръцете му и заспа. Никой не проговори, докато се прибраха. На тухлената алея към гаража Елена спря, излезе и отвори багажника. Мълчаливо извади двете торби, а Стефан се пресегна и взе снопчето пръчки.
- Какво е това сега? – посочи с глава жената към найлона.
- Купих три лозички да си засадим пред верандата. Хем ще ни правят сянка, хем ще си берем грозде през есента.
- И за кога ще ги чакаш тези лозички да ти правят сянка? Че и грозде да родят? – изсмя се късо Елена и бързо тръгна към къщата.
Стефан стъписано се спря. Беше му трудно да проумее какво точно каза жена му. Изведнъж разбра и се сви. Приседна на каменната кашпа до алеята и седя толкова дълго, че Елена няколко пъти приближаваше прозореца, за да види какво прави на двора. В един момент проумя, че думите ù бяха не само груби. Усети цялата им жестокост, но го остави смачкан и унизен да се чуди какво да прави.
Мъжът се надигна и отвори гаража. Изкара оттам малката, стара кола, която караше само той. Сложи кучето и снопчето пръчки на задната седалка, седна зад волана и потегли на заден ход към широката, кована порта. Излезе на улицата, спря колата и слезе. Затвори вратата и включи алармата. Елена наблюдаваше това от прозореца и се учуди, като чу късото пиукане на системата. Стефан потегли надолу по склона и никога повече не се върна в къщата над залива.
Никой нищо не я попита. С времето някои се дистанцираха, други се правеха, че нищо не знаят и се държаха с нея, все едно нищо не се е случило. Пращаха поздрави на Стефан, а тя обещаваше да предаде. После се разболя. Прекарваше много време по болниците и когато се връщаше в къщата на хълма, за нея се грижеше една приятелка. Докато ходеше на работа, все си мислеше, че ще срещне Стефан и ще се разберат. Това никога не се случи. После вече не ходеше на работа и живееше откъснато от хората долу в градчето. Никога не го потърси, нито пък той нея. Така вече три години.
Усети, че някой леко я потупва по рамото. Отвори очи и в притъмнялата стая различи бледото лице на момичето.
- Мислех, че спите, а вие плачете! Искате ли водичка или нещо против болката?
- Заспала ли бях? – сепна се Елена. – Не ме боли, но наистина ми се пие вода. Навън мръква – тъжно прибави жената и отпи няколко глътки от сламката. Отпусна се на възглавницата и притихна.
* * * * * *
Утрото дойде ясно и мразовито. Елена се взираше към дървото зад прозореца и с тревога търсеше кафеникавите листа, с които си играеше вятърът. През нощта те бяха окапали и тънък, снежен контур очертаваше голите клони.
- Честит първи сняг! – чу гласа на момичето.
Жената погледна уморено и опита да се обърне на една страна, но не успя.
Вратата се отвори и в стаята влязоха трима мъже в бели престилки. Един от тях пристъпи към леглото на Елена. Придърпа стол и седна. Наблюдаваше я тихо и търпеливо. Повдигна ръката ù и я взе в дланите си. Тя трепна и отвори очите си. Една сълза преля в миглите ù, тръгна надолу и спря до ухото. Мъжът погали косата ù точно там, после плъзна пръстите си под главата ù.
- Нека те изправя малко. Сигурно си се схванала – рече тихо и подпъхна възглавницата зад гърба ù.
- Не смея да си отворя очите, защото ще се събудя – също толкова тихо пророни Елена. – Как така дойде?
- Исках да видя какво прави хубавата Елена и дали е готова да се приберем у дома. Сега погледни какво съм ти донесъл.
От една торбичка Стефан извади грозд, който грейна като слънце. Висеше на къса, лозова пръчка с огромно, оранжево листо. Елена ахна от изумление.
- Навън вали сняг, а ти ми носиш истинско грозде! От къде го взе?
- Ние си имаме лози, които вече правят сянка и гроздето е от тях. Още е свежо, защото пие сок от тази здрава, лозова пръчка. Запазих го за теб.
- Помня пръчките. Вече са големи лози, а? – тъжно пророни Елена. – Ще ми се да не бях казвала онова нещо. Срам ме е.
- Забрави това. Сега трябва да оздравееш. Всичко ще е наред.
На другия ден Стефан и Елена се прибраха у дома. Дворът на старата къща беше потънал в хризантеми, навели рошавите си глави под снежни шапки. Елена седеше в колата, увита като пашкул и чакаше мъжът ù да отключи входната врата. „Аз съм късметлийка – мислеше си жената. Господ пак ми даде ред да започна почти от начало.”
- Виж кой ни посреща! – стресна я гласът на Стефан.
Отнякъде изскочи голямо, красиво куче с наперена походка. Опашката му радостно метеше снега, а очите му се смееха. Стефан внимателно я повдигна. Тръгна по заснежената пътека, а кучето достолепно ги водеше напред.
- Това красиво куче... това куче да не е Памук? – изведнъж се досети Елена.
- Не, мила. Това куче се казва Кадифе. Добре дошла у дома.
© Рада Петрова All rights reserved.