Ставам, мия си зъбите, закусвам, обувам си обувките. Излизам, навън е все същото красиво, ако не се счита грозното. В офиса си правя кафе, изпивам го с безразличие. Около обяд тегля ключа, никой не е влязъл при мен. Аз пък влизам в книжарницата, която е на двеста метра над парка, който се ветрее в есенните си багрила.
               И тогава я виждам. Дълга коса, чисто лице, топли очи. Крехко тяло, ръце с бледи вени по китките. Разлистват някаква книга. Млада е, толкова млада. Колебая се, но я заговарям.
            - Не се обадихте, навярно сте намерили друго решение.
               Не ме разпознава. Припомням ù предишната ни среща в офиса. Тогава се изчервява незабелязано.
            - Не, не ми дължите извинения. – Виждам как лицето ù придобива отново предишния си прозрачен цвят. Искала е да ми се обади, не било учтиво все пак, била е задължена да го направи.
             - Не, няма нищо, важното е, че сте намерили разрешение - отново я успокоявам.
              Излизам преди нея от книжарницата. Оглеждам се да пресека тротоара, не      искам да я притеснявам.

               Отново влизам в офиса. Наближава обедната почивка, но не бързам.

               Непривично за мен, не се усещам как си правя ново кафе.
               И чудно, този път ми се струва толкова ароматно.
               Не знам защо, поглеждам опаковката. Срокът на годност отдавна му е изтекъл.
               Объркали са нещо датите, така си казвам и се усмихвам.