Седях и го гледах. В кафенето почти не бяха останали хора, а и с него седяхме толкова отдавна тук, че ми беше писнало да се крия.
Той забеляза, че го гледам. Май се притесни, странно, не правеше впечатление на срамежлив. Не ме поглеждаше, гледаше само в тефтера си и не пишеше. И не мислеше какво да напише, сигурна съм. Ако мислеше за нещо, то беше за мен, сигурна съм – непознатата, която го гледаше така открито от съседната маса.
Поръча си ново уиски. Изпи го на екс, но май се изсили, защото се намръщи и остана така няколко секунди. Стана ми още по-симпатичен. Едва се сдържах да не се изкикотя. Първият приятен мъж от шест месеца насам, този град явно имаше с какво още да ме изненада.
Отпих бавно от виното си, за разлика от него, успях да не се намръщя. Не обичам вино, но пък прави доста по-добро впечатление от чаша водка или уиски, особено ако си сама на масата.
Погледнах през прозореца, гледах как дъждът вали кротко и си играех с чашата. Не си бях взела чадър, не очаквах да се прибера ...