Октомври е още. Снегът поизбърза.
Къде е проклетото слънце. Къде е?
Не искам сърцето ми пак да замръзва.
Животът все още препуска пред мене...
Жан - Пиер вървеше покрай локвите и внимаваше да не го опръскат профучаващите карети и автомобили, да не го нападне някой крадец из засада и да му вземе нещо. Какво ли ? Едното достойнство май само му е останало, е и палтото разбира се още си го бива. И най - вече внимаваше да не изчезнат римите в главата му. С тях щеше да си осигури поне един чай с бисквити, а ако успееше да разчувства двете дами можеше и сладкиш да получи. Жалко, че не разрешаваха да се изнася храна от там. Затова и се редуваха с Давид и Анжел в посещенията в кафенето.
Бяха почти приятели. Споделяха обща несретническа съдба на бездомници в един отдалечен и забравен от Бога и хората тунел на стара и обрасла с бурени теснолинейка в крайгаровия квартал...
Помагаха си с каквото могат. Вечер на мъждукащата светлина на газения фенер си разказваха различни истории, с които подтискаха ...