Бялото на очите на доктора беше толкова бяло и така просветваше в полумрака на кабинета му, че чак му завидях. Втория път – когато отидох на контролен преглед. Първия път бях така ошашавена от непрекъснатата болка и разните жълтеникави секрети, които се лееха като водопади от зрителните ми органи, че въобще не сварих да погледна в органите на човека отсреща, пък и защо ли, нали той трябваше моите да гледа! Аз да гледам не бях в състояние. Той ги гледаше, обаче през някакви апарати незнайни, разпръснати из кабинета му навсякъде, мяташе ме от стол на стол със скоростта на светлината, бляскаше, гаснеше и тихо мърмореше:
– Погледнете надясно! Сега наляво. Напред! Опрете брадичката долу! Челото – горе! Не мигайте!
И айде на другия уред! И пак: надолу, нагоре, наляво, надясно… Идеше ми да ревна, но си мълчах. Защото ми се скара.
– Кой ви е казал – вика, – че капките против алергия може да се слагат повече от две седмици?
Болката, докторе. И сърбежът, и игличките, дето се забиват в пустите ми ...