Автобусът си замина, изкачи стръмнината и мъжът остана  сам. Видя счупените пейки на спирката, боклуците след пикник, изоставени съвсем по български в средата на китна поляна, но някак не се възмути. Вятър премяташе листа по канавките, деретата тъмнееха, миришеше на трева и на есенни дъждове, а горе, далеч над върховете на боровете облаци с разнищени краища се преобръщаха и бързаха по незнайния си път. И над всичко това, тишина, дълбока и страховита. Тръгна след спомените си той, а хладен ветрец поклащаше бодливи храсти от двете страни на пътя.

 Горе, след завоя, трябваше да се виждат бунгалата, малки, зелени като тревата наоколо, с грубо сковани масички отпред и прозорци без пердета. В едно от тях живееше тогава той, току що пристигнал, млад, но болен, примирен, с малко багаж и спестявания. Лекарите му предричаха няколко месеца живот, заради съхнене на белите дробове.

 Ето я и набързо скованата беседка, някога лакирана, гордо изправена, островърха, сега полегнала от годините и от горската влага, с откъртена вратичка. Спомни си за децата с цветя в косите, които вечно сядаха вътре и люлееха крака под пейките, за жени навирили поли и широки задници над боровинките, за туристи и гъбари, които изникваха от хладината на гората, оставяха тоягите си по каменната зидария, пиеха вода и поздравяваха всеки срещнат. По-нагоре започваше сечището, след него усоен склон, покрит с килим от вечни, борови игли, после все нагоре и нагоре, там на върха светлееха жълти просеки, примамваха слънчеви петна, под тях хубава поляна, сенчеста по краищата, с гъби поникнали от последния дъжд, наблизо треперят скакалци и е така приятно човек да захвърли багажа встрани, да легне под дърво и да се отпусне в сладка дрямка, преди да са го полазили мравките.

Тогава неусетно бе заобичал  разходките под  дърветата, мирисът на дивите цветя, песните на мокри птици след дъжд. Катереше долове и чукари, но скоро се  задъхваше от болестта. Спираше, обръщаше се и гледаше назад. Виждаше боровете, тези вечни мълчаливци, под тях огрените от слънцето поляни, с крави които  кротко пасат и махат с опашки, по надолу реката, лъскава и пълноводна, простряна върху облите камъни. Гледаше, радваше се на всичко наоколо без мярка и се променяше, докато очакваше последните си дни.

А те не идваха. Изминаха седмица-две, след тях месец се изтърколи и дойде хубавата, планинска пролет. Той се позакрепи, вече се събуждаше бодро, скачаше, излизаше пред бунгалото, посрещаше го утринен хлад, виждаше рехавата мъгла около боровете, чуваше птици и всякакви животини да се радват на новия ден в надпревара, пристъпваше като в храм, надничаше надолу към лъскавата от росата стръмнина, ето ги големите камъни върху които си почиваха овчарите на изкачване, ето я и реката, все така красива и ленива, сякаш и тя сега се събуждаше, за да потече отново. Сядаше той под навеса на бунгалото, дишаше дълбоко и мислеше. Защо е трябвало да се разболее, за да разбере, че го има всичко това? Не е ли жестоко да знаеш, че скоро теб ще те няма, а всичко наоколо ще си остане тук, както винаги е било. Ах, защо съдбата не му отпусне с едно трепване на ръката още малко живот, колко по-различно би живял тогава? За колко много пропуснати неща щеше да си спомни той, за всякакви дреболии?

Мъжът се усмихна отново, бе видял тясна пътечка, изровена от планинските порои. Тази пътека го отвеждаше някога на билото, до големия камък с дългата сянка, по която местните познаваха часът. Върна се при спомените.

След пролетта бе пристигнало лятото. Появяваха се все повече туристи, заедно с топлината на слънцето се пробуди и весел, планински живот.

Той се радваше. Забравил за заспалата си болест, слизаше при лифта, който неуморно отвеждаше летовници до езерата, или катереше пътеките, където самотни планинари го поздравяваха с вдигане на тояги, или неусетно се озоваваше на брега на реката, клякаше, гледаше пенливите кръгове, слушаше неспирния шум на течаща вода, после някой тих рибар прегазваше за миг като призрак с високи ботуши, размахваше въдица и потъваше в храстите, сякаш никога не е преминавал оттук.

В разгара на лятото, той предприемаше дълги обиколки из познатите му вече местности. Не се задъхваше от усилията, не спираше за да се облегне на някое дърво от внезапна слабост, нито сядаше както някога върху дънерите, защото не можеше да продължи. Краката му заякнаха от непрестанното ходене, почувства сила в ръцете си, когато чупеше клони или когато пред пътя му се изпречваше скала и той трябваше да я изкачи, пъхнал пръсти в някой процеп. Виждаше и лицето си в парчето огледало, пред което се бръснеше, лице приветливо, свежо от ветреца под боровете, загоряло от слънцето, така силно и парещо в обедните часове. Неусетно се превърна в планинец. Никой не би повярвал, че този млад, уверен мъж, с бодри стъпки, пъргави движения и бистър поглед, е бил на прага на смъртта и е  приличал на восъчна фигура само няколко месеца по-рано, в първите дни на престоя си по тези места.

Усмихна се горчиво човекът. Как подмолно си тече животът? Как глухо като прогонени крадци се изнизват дните? Чу тупкането на сърцето си, задъха се от вълнение. Връщаше се тук след толкова години в странство. Бе избягал от уредения си дом в чужбина и от жена си, хубавата Дария, същата Дария с богатите родители, за която някак подозрително бързо го бяха оженили, защото някакъв психиатър бе предположил, че ако Дария се влюби и има редовен полов живот, може да се подобри. Всичките ù роднини бяха скрили от него, че е болна от шизофрения и пие силни лекарства. Той пък скри от тях, че не му остава много живот и така сключиха негласна сделка. Да, бе забравил как в деня на сватбата тя се смя много на отеца, който ги венчаваше, после изпадна в изненадващ плач и трябваше някак гузно да я утешават в сватбената кола. После често излизаше на разходка и я намираха след няколко дни, на всевъзможни места. Въпреки това той си я обичаше. Грижеше се за нея, галеше я, разказваше и чудновати истории, бе готов да я последва навсякъде, забравил за своя си физически проблем. Затова не се поколеба и замина с нея, когато ù предложиха ново лечение.

 Дария се подобри след поредица от процедури. Беше все така отнесена и непредвидима, но кротка и животът далеч от дома ù харесваше. Той, сякаш забравил цялото си минало, понаучи език, намери си работа и така заживяха. Минаха години, спокойни, еднообразни дни, в една и съща стая, с едни и същи навици. Така, без мисъл за деца, без никакви стремежи и очаквания, те остаряха. Превърнаха се в мълчаливи съквартиранти. После в един миг, сякаш за да ги стресне, се завърна болестта му от младините. Същите задъхвания, същите прояви на слабост, същият страх от утрешния ден. Тогава той разбра, че трябва да се завърне. При предишния си живот, там  в планините.

Разтрепери се цял, като откривател пред делото на живота си, побърза с приготвянето на багажа и избяга, без да сподели с никого. За първи път в съпружеския си живот, бягаше той, а не Дария. И през цялото време, докато пътуваше назад, към местата, където някога е бил щастлив, той бързаше все повече и повече, предусещаше пристигането и някакво необичайно щастие пълнеше душата му. През прозореца на автобуса виждаше красиви места, примамливи полета и загадъчни долини и след всеки следващ завой, всичко наоколо му ставаше по-познато, но сякаш нарочно забравено с годините.

Ето ги бунгалата. Вече са различни, боядисани, с тераски и дървени козирки. Колко се е променило всичко. Има детско игрище, паркинг от посипана баластра. Нищо, той ще се изкачи по склона, където някога бяха нахвърляли кошерите. Все ще си намери някое усамотено място. Важното е, че се завърна там, където някога е бил щастлив, там, където говорят на неговия език. Дали ще оздравее този път? Знае ли човек?