I част

Случи се така, че започнаха ненадейно да измират хора.  Роднини, съученици от детството, съдружници, съседи по двор и други, по- далечни познати. Съдбата ги бе подхванала всички с голямата метла, сякаш само заради някогашна връзка с него, Карло. Лоши вести за смърт пристигаха отвсякъде. Заредиха се лоши дни, погребения, ковчези, мрачни лица в черни костюми, черни забрадки до тях и къси алеи с гробищен чакъл. Умря кръщелницата, заклета алпинистка, после докато поправял бойлера в банята си отиде и майчиният му брат. След тях намериха и първи братовчед на Карло, хирург, изстинал докато спи. Съдбата му, вече взела преднина, бе запретнала ръкави за разправия и го застигаше. Приличаше на гневна, чорлава туристка, която се спуска по стръмното, коси хора като треви и едва се сдържа крачейки към него. Богат и присмехулен,  той прогони първите съмнения, както се гонят досадни мухи и не изпадна в  размисъл. Дори напротив, пускаше с насмешка мрачни шеги пред близки приятели за всичките беди, които го застигаха. А той обичаше да е сред хора. Не избягваше непознати или всякакви чудаци и с желание влизаше в разговор, ловък като магъосник. Променяше си настроенията спрямо случая и очите му блестяха като рибарска блесна. Дори намръщени хора омекваха пред него, той не даваше шанс на никого да се откопчи. В други случаи, докато  търси изгода, отнасяше безгрижни веселяци към размисъл. Имаше цинични, дяволити спомени, помнеше ги и подбираше кой да разкаже с пъстри очи, от които не убягваше нищо. Няма спор, умееше да приласкава Карло. Освен това бе младолик и поддържан, въпреки, че бе влязъл в третата възраст. Пъргав като котка, той не се застояваше на едно място и скоро след запознанство с него, много хора искаха да го последват. Насред нещастията, вместо да изпадне в съмнения, той ходеше за риба. Там искаше да отиде всеки път за да си почине, при водите. Най- често пътуваше сам и стоеше дълги часове пред палатката, като отшелник. Друг път тръгваше с Матей, доста по- млад от Карло, също запален рибар, умерен в приказките мъж и улегнал безделник. Наследник на  имоти и пари по дядова линия, той бе кротък, вечен турист и изслушваше истории без да се отегчава. Двамата се забавляваха добре, говореха си за язовири и реки, за пътувания и за любовни истории със сладък край. В тези часове Карло се смееше безгрижно и ставаше съвсем духовит. После се изпъваше кордата по някоя въдица и двамата скачаха за да се борят с рибите. Привечер или на следващия ден, те се завръщаха в града, Карло поемаше делата си, сякаш никъде не е ходил и не са го спохождали колебания.

През зимата изчезна Йоан, по- малкият от двамата сина на Карло. Кротък и добре възпитан от майка си, отличник на випуска, гордост за цялата фамилия и любимец на баща си, той тръгнал да се прибира след лекции към дома с чадър над главата и с широка усмивка. Загуби се безследно, без да е споменавал, че го грози опасност, без да остави бележка, тогава, когато изглеждаше най- спокоен, а  предвид семейното богатство, никой не се  обади на Карло да му  го върне срещу пари. След няколко дни, когато Йоан все така не се появи, баща му си спомни за всичките скорошни мъртъвци във фамилията.  Прибра се бързо от улицата, сякаш се страхуваше да не го застигне паниката. Видя жена си, Ава в трапезарията. Седеше на дивана в обичайно нехайство. Домашните й панталони бяха къси долу при глезените, виждаха се чорапи, шарени и непохватно обути, по детски. Помощничката, която й помагаше в обслужването, пак бе карала през пръсти. Все разресваше косата й грубо, като грива и освежаваше лицето й така, че да прилича на евтина маска от стрелбищата. Седна срещу  жена си Карло, споходиха го много думи, но той само каза:

-Йоан се загуби...синът ни го няма!

Някога много отдавна, още като дете, Ава бе боледувала тежко, казват от менингит и въпреки, че тогава се забавили с лечението, тя се закрепила. После след дългите грижи  оздравяла съвсем, дори си върнала детското изражение. Близките й все благодаряли на Господ и бързо отпращали надалеч спомените от скорошната й болест. Те обаче понякога се завръщали. Ава се отпускала на стол като уморена, не чувала какво й говорят, нито си поемала дъх за да се оплаче от нещо. Само стояла като кукла и гледала напред. Понякога това продължавало с дни, майка й отмятала кичур коса от очите на Авка и казвала кротко на някой ако се случи наблизо „Тя сега не е тук“ После, когато отминела кризата, момичето се изправяло колебливо, тръгвало за крачка- две и вече давало вид, че всичко разбира. Тогава майка й влизала в хола при бащата и плесвала радостно с ръце„Тя си е тук“За щастие с годините тези случаи се разредили и близките й се успокоявали все повече. Свикнали, когато изпадне в немия си свят, да й завиват коленете с одеяло и да си казват един на друг без да се безпокоят„Авка пропусна обяда, но нищо...ще хапне, когато е отново тук“ Лекарите казвали, че  е възможно след пуберитета тези редки случаи да изчезнат съвсем и наистина, до абитуриентския бал, Авка изпаднала само два пъти в това състояние, при това все в момент на силна тревога около случка в  семейството. Така се превърнала и в жена, хубавка, кротка, русолява, но все в една своя си тревога, че най- ненавреме може да се отпусне върху стол в двора, да се отнесе нанякъде без после нищо да си спомня, а близките й  тихо да шептят „Тя сега не е тук“ Такава я срещна Карло и я  хареса. Тя също мълчаливо го одобри и те се ожениха. Никой от роднините й не му каза за редките й  неразположения. По- късно, вече разбрал за тях, той си спомни как по време на сватбеното тържество тя без причина бе седнала тихо с букета в колата на младоженците и ходеха да я търсят за да я върнат на празненството, защото бе изгубила сватбено настроение. После заживяха. Млада и сочна жена, примамлива с всяко движение, тя бе студена с мъжа си. Не го закачи с безсрамна приказка, не го привлече със сладка въздишка в някой тъмен ъгъл, нито някога го пожела без уговорка. На ласките му отвръщаше с неудобство. Сдържана и подредена в любенето, тя посрещаше скришно удоволствието си, сякаш го краде. Така и забременя, без излишна емоция. Роди дете и охладня съвсем. Рядко заговаряше Карло, с нежелание или му отвръщаше рязко, като на натрапник, макар той да не го заслужаваше, защото бе грижовен. Без да изпада във волности в леглото и без да се отклонява и на крачка от своя план, тя забременя отново, все така, със същото безразличие с което разтребваше дома или се разхождаше из улиците. Роди второ дете и се успокои. Отпусна душичката си, а острите й момински черти се заоблиха. Следващите години преминаха бързо, а Ава си остана сдържана. Така посрещаше добрите и лошите вести.

-Йоан се загуби...синът ни го няма!- повтори отново Карло на жена си. Тя не помръдна, не преглътна, не премести очи. Остана си все така, отпуснала кротко ръце, там където свършваше вехтата пола. Остана нехайна от вестта, че Йоан го няма. Чувствителен  и със сдържан нрав, той винаги будеше умиление у нея. Беше нейното спасение, когато я налегне копнеж за нежност, нейната надежда за мъжко рамо на което да се облегне, без да се оправдава и да се налага да слуша поучения.

Скоро дойде новината, че най- добрия приятел на Карло от младежките години се е удавил. Излязъл с лодка да храни рибите си в язовира, тя се преобърнала без причина в дълбокото и се случило нещастието. Няколко дни след това счетоводителят му се нагълта с хапчета, глътна си от любимото питие и умря без да остави послание на никого. Старческия дом на който Карло даряваше пари се запали и докато загасят пламъците от пушека се задуши леля му, директорката Мария, тази която се бе грижила за него повече от собствената му майка. А противно на случващите се нещастия, пари се трупаха след всяко  начинание на Карло. Без да е прекален хитрец и спекулант, без да обмисля дълго вложенията си, без дори да е предпазлив, той печелеше с мигване на клепачите. Съдбата превръщаше в капитал, всичко до което се докосва, сякаш така му се отплащаше някак, че му отнема близките хора. Пари течаха отвсякъде, но здраво стъпил на земята и все така присмехулен, той ги събираше с търпение, както търговци навиваха захарен памук около клечка по панаирите.

„ Какво ли би направила ако сега се събуди и види с какви вехтории сме  я облекли?“- си помисли Карло. Загледан в смешните, разнищени чорапи на Ава, той само пред себе си призна, че  противно на положението и на бохемския си нрав, може би  бавно е започнал да оскотява.

Вече по- прикрит пред хората, той си придаде небрежен вид и се зае да търси сина си. Обикаляше, душеше като хрътка и раздаваше пари срещу някой подочут слух. Нощем мислеше, а рано сутрин хукваше към полицейското управление сам да насочва следователите към следи и все така, заплашваше, обещаваше, молеше. Връщаше се и при спомените си за да открие нещо забравено. На кой от двата глезена на Йоан бе наследствения белег с който се бе родил, на колко години бе, когато му позволяваха да чете, докато цялата къща вече спи и той незнайно как изгори врата си на нощната лампа? Как бягаше цял месец след топката в парка, когато счупи ключицата си и се наложи лекарите да превържат с бинт ръката му отзад на гърба? Така Карло подреждаше дребни думички или отминали случки в главата си като часовникар, но не му бе лесно. После, след дългото обикаляне из улиците, го заболяваха коленете и гърба и той без желание се завръщаше у дома. Преминаваше през двора, просторен, но мрачен, въпреки, че го осветяваха с фенери и влизаше в антрето. Тук, вътре в голямата къща царуваше тишина. Някъде горе, помощничката на Ава шумолеше като завеса из стаите. Другия син на Карло, по- големия, Траян по това време на вечерта вече бе излязъл. Карло знаеше как по- рано се е прибрал на пръсти у дома, добре прикрит за да не срещне баща си или гледачката, сменил е дрехите си след работа и отново се е върнал тихомълком навън. Не ходеше да вижда майка си, избягваше Карло, а ако все пак случайно се видеха из стълбището, показваше неуважение към баща си и нехаеше за  всичко в къщата.

 Промъкваше се на прибиране като крадец между етажите Карло и слухтеше за изспусната дума, кашлица, въздишка, жест. Друг път заставаше в тъмната стая срещу Ава, най- често в някой от ъглите и сдържаше дишането си. Дебнеше я, понякога цял час. Защо го правеше? Дали очакваше тя  с нещо да се издаде, че  играе  театър или все му се струваше, че има нещо нередно в цялата тази нейна история с онемяването?  Тя наистина  не помръдваше в мрака, кротуваше   като другите предмети в стаята.