Както си стояхме там, помня, ти искаше да се върнеш обратно. А мен ме беше страх да ти кажа,че нямаше път назад. Но изведнъж ти се спря. Дори не продума. И тогава знаех, че си разбрал. Знаех, че е трудно.
Ти стисна ръката ми и изтърва цветето. То падна долу, под скалата. Гледах го как пада и осъзнах,че това всъщност беше ти. Притиснах те до себе си дори по-силно. Но ти продължаваше да ми липсваш. Смешно е - ти беше точно до мен, а в същото време ми липсваше...
И както си стояхме там, помня, ти ме целуна, по-истински от всякога. Исках да те спася, повярвай ми, но трябваше да се направи.
‘Нека го направим' прошепна ти. ‘Нека всичко свърши сега.' Не можа ли да изчакаш още малко? За последно докосване, целувка и обещание...
Но както си стояхме там, помня, ти дръпна ръката ми и каза: ‘Обичам те!' Аз също те обичах, повярвай ми, но трябваше да се направи. Гледах косата ти, развявана от вятъра, тялото ти, падащо надолу, заедно с мен. Летяхме, любов моя, за последен път в живота ни.
Съжалявам, ...