- Ей, лови окото, още лови окото. Каква жена, а?
Седят двамата с мъжа ми на терасата. Стари приятели, от студентските години. Отпиват от чашките, боцват в чинийките и клюкарстват. Като празноглави махленки по пейките в кварталните градинки.
- Прав си, Цецо, Много си прав. Още лови окото.
- Ти какво, сега ли го откриваш? Аз ли ти отварям очите?
-Не бе, отдавна съм го осъзнал. Позаглеждам я и аз.
-Позаглеждаш! Такава жена не може само със заглеждане.
- И аз това казвам. Не минава само със заглеждане.
- Хайде бе! Какво говориш? Още ли?
Последва самодоволен утвърдителен отговор.
До този момент слушах с отегчено любопитство. Шетах из кухнята, миех чинии и чаши и следях през отворената врата дали и колко ще изпият. На техните почти седемдесет, без строг контрол може и да пооплетат конците. Като чух, че коментират някаква жена, че тя представете си „ловяла окото” и че моят не само я заглеждал ами... женската ми същност възропта. Да ми седят на терасата, да им правя мезета и да им наливам чашите, а те да коментират някаква си там дето ловяла окото. Внуците им вече по момичета се занасят. Те жени ще ми коментират. Не си ли погледнат белите коси, че и увисналите носове, ами за жени ще ми говорят. А моя, „не било само заглеждане”. Като, че ли ги бива вече за друго, ама на приказки всички са много силни.
- Как я опуснах аз на времето.
- А-а, и твоята беше розичка разцъфнала.
- Беше, а сега е бабичка сбръчкана.
С жена му сме състудентки, а те двамата в друг университет се подвизаваха. Не им стигнаха техните колежки, та при нас се прехвърлиха. Завъртяхме се двете двойки в ритъма на валса, оня безкраен валс наречен живот. И ето ги сега старците му стари, коментират, че някаква ловяла окото. Ще го питам аз довечера, като си останем само той, аз и юргана, та ще ми отговори той, коя е тази дето лови окото. И докато ядосано бършех чиниите и яростно ги захвърлях върху поставката, чух ги ония двамата, изкуфелите да продължават коментарите си:
-Не само сбръчкана, ами с бастун.
Ах, ти старче склеротично, така значи, с бастун била, а като вихрехте рока на времето, тогава не мислеше, че ще стигнете и до бастуните. Стисках зъбите да не му се развикам. Какво като е гостенин. Аз съм си малко повечко сприхава и хич не ги обичам тия. Въпреки, че сме приятели от половин век, изгонвам го, окото ми няма да мигне. Жена си ще обсъжда. Вече бях достатъчно ядосана, готова за скандал, когато чух, че той продължи:
- Мене слушай, като познавач ти говоря. Лови окото твоята жена. Още я бива. Ха наздраве!
-Знам го, Цецо, знам го. Аз за това си я харесвам. Няма друга жена в този свят, която би ми харесала повече от нея.
При последните думи изпуснах чашата. Не я счупих. И слава богу. Тя му е любимата. Зяпнах от учудване и седнах на някаква табуретка. Виж го ти него. Значи за мен говорят. И какво казват „Лови окото” . И не минава само със заглеждане, а? Няма друга в този свят... Ох, на мама момченцето. Каква оценка само. Това трябва да се отчете подобаващо. Там, в оня шкаф горе, зад сервиза дето много рядко го ползваме, държа скритите си резерви за екстремни ситуации. Измъкнах бутилката и с най-лъчезарната усмивка им предложих:
- Момчета, да ви долея ли? По съвсем мъничко. А?
- Ти от къде я измъкна тази бутилка?
- Пазя я аз. Пазя я за специални случаи. Сега ще ви донеса и от суджучето.
Заедно с бутилката бях донесла и трета чаша. Налях и в нея.
- Наздраве, момчета!
© Снежана Врачовска All rights reserved.
Виктор, благодаря за включването.Що се отнася до късмета. Едно изречение,предварително добре обмислено, уж случайно произнесено и после седиш и чакаш резултата, онази тройно препечената, троянската, скрита горе в шкафа за специални случаи. Толкова сме лековерни ние жените. Ха наздраве!