Какво ако
Има неща, които можеш да направиш, може и да не направиш. Има и неща, които просто трябва да направиш. Има неща, които можеш да кажеш, има неща, които просто не можеш. Някои неща можеш да промениш, други - не. Някои неща можеш да избегнеш, а други... други просто се случват, незвисимо от това какво искаш, какво правиш, какво променяш, какво казаваш. Те просто се случват.
Имам сини очи. Учебниците по биология казват, че когато и двамата ти родители имат кафяви очи, то и ти най-вероятно би трябвало да имаш кафяви. Но аз имам сини очи. Тъй че, майната им на учебниците по биология. Има някои неща, които просто не зависят от теб. Неща като падането на нощта, като падането на първия сняг, като подредбата на шибаните хромозоми в шибаното ти ДНК. Тъй че, аз имам сини очи. Майка ми никога не се примири с този факт. Майка ми не харесваше сини очи. Знаете ли какво казваше майка ми за сините очи? Сините очи са като огледало, казваше тя, погледнеш ли в сини очи, ти виждаш себе си, своите желания, своите мисли, виждаш само това, което искаш да видиш. Погледнеш ли в сини очи, никога не виждаш това, което лежи отвъд тях. Тя никога не се примири с факта, че имам сини очи. Странно и безсмислено. Винаги съм вярвал, че не можеш ли да промениш нещо, трябва просто да го приемеш.
Има нещо по-интересно в мен от цвета на очите ми. Нещо друго, което не мога да променя. Имам болест. Нещо си на сърцето. Няма значение какво точно. Важното е, че ме убива. До около месец трябва да съм мъртъв. На сърдечна трансплантация не бих и могъл да се надявам. Не правят сърдечни трансплантации на на хора с три опита за самоубийство. Какво ще правите вие, ако знаете, че ви остава месец? Не повече от месец, ако трябва да сме точни. Във всеки случай не бихте го прекарали в психиатрична клиника. Тъй че, ето ме. Синеок, безкрайно уморен и бавно вървящ... нанякъде.
Много неща престават да имат значение, когато знаеш, че ще умреш скоро. Неща като например опасността от настинка. Усмихвам се и започвам да си подсвирквам, докато бавно вървя из есенните алеи на парка. Никога не съм мислел, че ще се върна точно тук. В този град, от който тъй дълго мечтах да избягам. Но ето, че съм тук. Факт, който бих могъл да променя... ако исках. Хората ме гледат странно, минавайки покрай мен. Не ме познават, разбира се. Просто нямам обувки. Не всеки ден виждаш някой да се разхожда из парка бос. Поне не през есента. Подритвам листата и пъхам ръце в джобовете си. Изглеждам точно като човек, на когото му е все едно накъде отива. Всъщност така и би трябвало да бъде. Но не е така.
Винаги съм обичал мостовете. Мостовете свързват и разделят. Мостовете висят там някъде между небето и земята. Мостовете те приканят да седнеш на тях, да поклатиш крака и да плюеш надолу. Винаги съм обичал мостовете. Винаги, когато застана на някой мост и погледна надолу, ме удря това почти физическо усещане, онази завладяваща, стряскаща, разтърсваща, всепоглъщаща мисъл: „Какво ако". Може би не е така при нормалните хора. Но при мен е така. Обичам това усещане. То ме кара да чувствам, че съм господар на ситуацията. Но мисля, че не това е причината да обичам мостовете. Причината се появи много преди да започна да обичам Усещането. Цялата причина се корени в далечното лято на 1995 година, когато седях на Моста (първия мост) с Момичето (първото момиче) и двамата заедно поклащахме крака.
Някои неща си имат причина. Други си нямат. Моето идване тук си има причина. А причината си има име. Мария. Мария беше създадена от обич, ушита от светлина, изградена от музика, излята от нежност, нарисувана с усмивка, родена от морската пяна, пораснала в цвят на пролетна череша. Мария беше единствената, която умееше да вижда в очите ми. Да вижда, не просто да гледа. И щом погледнеше в очите ми, можеше да види всичко, всичко, което поиска. В очите ми тя танцуваше със сини пеперуди, тичаше по лазурната вода на морето, препускаше на синия кон на мечтите ми все по-далеч и все по-далеч от реалността, все по-близо и все по-близо до душата ми. Косата й беше толкова мека, ръцете й толкова нежни, усмивката й толкова светла, дъхът й толкова горещ, очите й толкова дълбоки. За около три месеца тя изпълваше дните и нощите, мечтие и сънищата, умът и душата ми. После тя замина да учи, а аз избягах от вкъщи. После получих пъвия си пристъп. После влязох в болница и ме изследваха, после получих втория си пристъп. После направих първия си опит за самоубийство. Беше с хапчета. Жалък опит. Дори не съм наистина сигурен, че исках да умра. После получих третия си пристъп. Сърцето ми спря за почти минута. После ми поставиха диагнозата. После пак опитах самоубийство. После ме пратиха в клиниката. После... Но това не е важно. Важното е какво се случи преди това. Преди Мария да замине, аз я целунах. Това е единственото, което има значение.
Тъй че, отивам към моста. Сядам на моста. Промушвам крака под парапета и ги поклащам. Опирам чело на металните пръчки на парапета. Студени са и са влажни. Усмихвам се и затварям очи. Слънцето не грее. Птичките не пеят. Мирише на гнили есенни листа и на пръст. Нито помен от лятото на '95. Поглеждам скъсаните дънки, които съм навлякъл (с два номера по-големи, отколкото нося по принцип). Поглеждам краката си, големи, боси и кални. Въпреки студа челото ми е потно, а непостригваната ми от дълго време коса лепне по него. Същият съм и не съм. Ако някой ме погледне, ще каже, че съм съвсем друг. Ако някой ме беше видял преди девет години и ме види отново сега, никога не би познал в този уморен и тъжен мъж онова влюбено и усмихнато момче, онзи безумен седемнадесет годишен мечтател. Нали знаете онези стъкла, дето ги има в залите за разпит в полицията? Онези стъкла, които изглеждат като огледала, но ако си от вътрешната страна, можеш да видиш през тях? Е, моите очи са такова стъкло. А зад стъклото до уморения и тъжен мъж стои едно момче с къдрави коси, къдрави като пружинки, с прашни гуменки и с крива усмивка, дъвче дъвка, почесва се по носа и тихо си подсвирква.
Докторите казват, че не бива да пуша. Ако не пуша, ще живея ли по-дълго? Не могат да ми отговорят. Тогава майната им и на докторите. Пък и кой е казал, че искам да живея по-дълго. Опипвам бавно джобовете си за цигари. Опипвам ги един по един по силата на един много стар навик. Но цигари няма. Усмихвам се саркастично и плюя.
- Цигара ли търсите? - чувам женски глас до себе си.
- Да - отговарям и с треперещи ръце посягам да извадя цигарата от кутията.
- Вземете цялата кутия - казва тя - и без това не пуша.
Вземам кутията.
- Няма ли да седнеш до мен? - отговарям дрезгаво вместо благодарност - И зарежи това „вие"!
Тя изважда от чантата си вестник, разстила го и сяда. Сега вече мога да я разгледам. Обута е в бежови обувки на токчета. А мислех, че мрази токчетата. Бежови пола и сако - костюм. Прасковена риза, сатенена. Косата й е вързана на стегната опашка. Поклащам глава и запалвам цигара.
- Не ти харесва как съм облечена ли?
Мълча и пуша.
- А ти какво очакваше? Още да съм на 16?
- Поне си развържи косата.
Тя я развързва послушно. Чакам да ме заговори. Никога не е могла да стои дълго мълчаливо.
- Как си? - пита ме тя.
- Колко банално. - отвръщам.
- Може да е банално, но ме интересува.
- Нима? Добре - отрвъщам.
„Като изключим факта, че умирам" - мисля си.
- Чух, че си в някаква прихиатрична клиника.
- Е, вече не съм.
- Избяга ли?
- Пуснаха ме.
- Избягал си.
- Има ли значение?
- За Бога! Порасни! Не мога да повярва, че си същото дете... - казва тя.
Усещам нещо ново в гласа й. Поучаване? Възмущение? Не ми харесва.
- А ти не си ли?
- Не, не съм - отговаря тя категорично и бързо. Твърде категорично и бързо, бих казал.
Косата й е по-къса сега. Стига горе-долу до брадичката. И е по-права. И по-тъмна. Освен ако не я боядисва.
- Какво си мислиш? - пита ме.
- Спомням си. - казвам и се усмихвам.
Тя обаче не се усмихва.
- Защо се върна?
„Защото умирам" - мисля си.
- Не съм се върнал. Само минавам. - отвръщам и я поглеждам в очите.
- Само минаваш значи - казва тя и кимва.
Преглъщам. Тя наистина ми повярва. Тя наистина ми повярва! Поглеждам я отново. „Погледни в очите ми и виж, виж...". Тя посяга и оправя косата, залепнала за челото ми.
- Добре ли си? Изглеждаш ми уморен?
- Добре съм - измънквам и кимвам.
Изведнъж усещам колко ми е студено.
- Помниш ли лятото преди да заминеш?
- Разбира се - отвръща тя и оправя косата си.
- Помниш ли как аз... как те целунах?
- Разбира се.
Мълчим малко и после добавя:
- Беше пъвата ми целувка.
- Така ли? Чудесно... - усмихвам се
- Защо? Какво значение има?
- Ами, първата целувка се помни.
- Беше откачена целувка, открадната, кратка, но...
- Но?
- След това целувах толкова много мъже, които ме обичаха и които обичах, мъже, които желех, мъже, които целуваха много по-опитно, по-нежно, по-дълго, но...
- Но? - отново прошепвам с надежда.
- Но всяка една целувка сравнявах с онази.
- Господи - прошепвам - ако знаеше само колко много те обичах.
- Знаех - отвръща тя, поглеждайки краката си.
Кашлям. Неловка пауза. Паля нова цигара. Димът изпълва гърлото, ноздрите, дробовете ми. Целият се изпълвам с дим. Пак кашлям.
- Защо се върна? - пита ме тя отново, но не иска да чуе отговора. По-скоро не иска да го види. Не иска да го види в очите ми. Затова и не го вижда. - Нима очакваше да те чакам? Нима мислиш, че още може да има нещо между нас? Нима наистина мислиш, че още те обичам? Че още мисля за теб?
- А не е ли така?
- Не, не е - отговаря тя. Отново твърде категорично.
- Тогава защо си тук?
- За да се уверя. Да се уверя, че вече не те обичам.
- Е, увери ли се?
- Не още.
- А какво чакаш?
- Да ме целунеш.
- Искаш да ме целунеш? - питам странно неучуден.
- Не, искам ти да ме целунеш.
- Добре - отвръщам и я целувам.
Има неща, които не можеш да предвидиш. Има неща, които можеш да очакваш. Но очакването не означава, че ще си наистина подготвен. Този момент беше момент, за който дълго мечтах, момент, който дълго обмислях, дълго си представях, дълго желах. И все пак, когато най-после се случи, изобщо не бях подготвен. Целунах я продължително, отчаяно и страстно. Целунах я като за последно. Цялата ми нежност, пазена тъй дълго, цялата ми болка, целият ми страх в една целувка. Беше точно толкова горчива, точно толкова болезнено се откъсна от сърцето ми, точно толкова разтърсваща, колкото тряваше да бъде. След това се почувствах странно спокоен. Съвсем ясно осъзнах, че винаги съм я обичал, че тя винаги ме е обичала. За един съвсем кратък миг видях как би могъл да се развие животът ми с нея. Със съвсем математическа точност си дадох сметка, че сега бих могъл да съм женен за нея, да имаме две дечица и да пътуваме в някоя от колите, преминаващи под краката ни, към някоя от къщичките, светещи на хълма в далечината. Но не. Каквото било - било. Има неща, които не можеш да промениш. Остава ти само да ги приемеш.
- Не беше каквото очаквах. - прошепва тя.
- А ти какво очакваше да почувстваш? - питам.
- Нищо. Очаквах да не почувствам нищо.
- Но почувства...
- Почувствах всичко. Всичко... - гласът й заглъхва и раменете й потреперват от безшуно ридание.
Прегръщам я нежно. Прегръщам я така, както бих я прегръщал, ако беше моя жена, ако беше майка на моите деца. Прегръщам я. Прегръщам я за последно. И така ми се иска да можех да заплача. Или поне да валеше.
- Какво ще правим сега? - прошепва тя по-скоро на себе си, отколкото на мен - Какво ще правим...
- Какво ще правим ли? Ние?
Поглеждам я в очите. И тя ме поглежда.
- Какво да правя? Може би трябва да си вървя... - отвръща - Да си тръгна ли? Искаш ли да си тръгна? Какво ще правиш ти, ако си тръгна?
- Предполагам, че ще продължа напред. - отвръщам с равен глас.
- Наистина? Ще можеш ли?
„Не" - мисля си.
- Да. - отговарям.
Тя поглежда в очите ми.
- Добре. Така е най-добре. Така е най-добре.
Става бавно. Значи... това е. Значи тя е загубила способността си да вижда отвъд очите ми. Тя искаше да си тръгне. Искаше да се върне към нормалния си подреден живот. Да заключи вратата. Да легне до съпруга си. Да се завие и да забрави, и да забрави. Тя искаше това. И това видя в очите ми. Нищо повече.
- Да, така е най-добре - кимвам.
Хвърлям цигарата и прекарвам ръце през косата си. Тя сваля бавно обувките си, оставя ги и тръгва бавно, боса, съвсем безшумно към другия край на моста. Тихо е. Толкова е тихо.
- Мария - извиквам - Мария, обичам те.
- Знам - отвръща тя - И аз.
После изчезва в мрака.
Мечтая за череши. Мечтая за цъфнали череши. Мечтая за зелени листа. Мечтая за вятър в листата. Мечтая за свежа трева. И роса по тревата. Мечтая за дъжд. Мечтая за пролет.
Заспивам. На автобусната спирка.
Събуждам се. Изненада. Всичко е покрито със сняг. Всичко е чисто, всичко е бяло. Всичко е скрито, всичко е забравено. Всичко започва отначало. Свеж, мек и безпощадно студен снегът се утъпква под краката ми. Не е пролетта, за която мечтая. Няма цъфнали череши и мирис на цветен прашец. Но тъй или иначе няма да имам пролетта. До пролетта ще съм мъртъв. Снегът е бял и светъл, недокоснат още от човешка ръка. Обръщам се и виждам чистата следа, която остава след мене. Какво пък, не е това, за което мечтах, но може би мечтах твърде смело. Като се замисля, и студът не е толкова лош. Казват, че бялата смърт е хубав начин да умреш. Ако има хубав начин да умреш. Тръгвам бавно. Няма значение накъде. Краят е близо, накъдето и да поема. Вървя съвсем сякаш не ми пука къде отивам. И е така. Наистина е така, защото...
Някои неща просто се случват. Независимо от това какво правиш, какво мислиш, какво очакваш, какво казваш, какво искаш. Те просто се случват.
Сърцето ми спира. Съвсем внезапно. Съвсем непредвидено. Съвсем неочаквано и безпричинно. Просто ей така. Нито удар повече. Нито дъх. Усещам сълзи да се стичат по бузите ми. Не, това не са сълзи, това е само вода. Просто вали, вали вътре в мен. Вали и вали. Вали пролетен дъжд. Вали дъждът на сбогуването и прошката. Вали. Не мога да дишам вече. Дори не мога да затворя очи. Огледалото е счупено сега. Елате и погледнете. Погледнете зад огледалото. Погледнете и ще ме видите там, млад, красив и безгрижен на брега на безкрайно синьото море-небе, седнал до нея. Там, където времето е спряло и няма болка и страх. Там, където нищо не се случва и не се променя. Там, дълбоко, много дълбоко в очите ми. Погледнете, просто погледнете...
11.11.2007
Калина
© Калина All rights reserved.