На перваза се припичат гълъби. Тишина и застиналост. Като камъни се изтъркулват един по един, един по един в сивия въздух на бавни коли. После политат като куршуми право надолу, докато други чистят перата си.
Не ти ли напомнят тия гълъби на нас, хората? Ние, хората, върху перваза на един бетонен живот. Ние, хората, застинали, чужди, потънали в себе си, без топлина, без грижа за другия. Ние, дето безсмислено чистим перата си, а те все си остават мръсни. Не перата ни имат значение. Някъде под перушината е нечисто. Нечовешко е. Празно е. Гълъби като куршуми в отровния пушек. Хора като слепци в отровния град. Тук всеки ден се разминаваме, не се виждаме, не се чуваме. Уж сме близо до другия, а сме далеч. Някой крещи в изстъпление, някой плаче в тролея, някой знае за своето безсмислие, някой държи нож в безумие, някой пада от бетонния перваз, докато кротко го гледаме, докато безмълвно чистим перата си...
Но гълъби на перваза винаги има. Нахални, глупави, тъжни, неразбиращи, непитащи, гълъби ...