Днес изживях нещо страшно. Изгубих топлината и погледа на моята първа любов. Исках само приятелството да остане помежду ни, но уви - това се оказа мираж. Може би няма виновни, но може би сама съм си виновна за всичко станало. А ето накратко да разкажа пред вас какво имаше между нас.

     Здравейте на всички читатели. Искам да отправя призив към вас, да не повтаряте същите грешки. Това е най-вече за младите.

      Ето и моята история. Бях ученичка в девети клас, когато се влюбих за първи път. Добре, до тук всичко нормално. Но как стана това?

      Един достатъчно слънчев майски ден започна всичко. То беше фактически само искрени и блестящи лъчи, каквито все някога се появяват при всяка тинейджърка. Да, това нарекох аз любов. Да, мисля, че не съм се излагала...

       Той беше спортен тип, две години по-голям от мен, симпатичен, не много едър, бих казала, че имаше нормално скроена фигура. Не беше и висок, напротив - беше един от най-готините младежи в моето училище...

       Сега да не кажете, че преувеличавам много, бих отбелязала точно тук, че беше харесван от много момичета в моето училище, т.е. джентълменът на училището. Мисля беше и с висок успех, ако не се лъжа...

       Как да е! Аз тогава учех в мъжкия пансион, т.е. в сграда, която беше извън всички останали учебни зали. Това, докато не завършиха абитуриентите. След като те се махнаха и поеха по други пътечки, нас също ни преместиха в самото училище. Там коридорите бяха на П-образна форма... Той учеше в едната част на П-то, а аз в другата. Трябва да кажа, че всеки си имаше зала и рядко сменяхме залите за обучение. И така, един ден, както си вървях по коридора с две от приятелките ми, въпросното момче ме хвана за ръка и ме погледна със своя тайнствен поглед. Той не изрече и дума, а аз, вглеждайки се в скулите на лицето му, просто се влюбих. Как така от пръв поглед се случи, просто не мога да ви обясня... Но тогава от неудобство и от миналото си, което пък от своя страна е дълга история, която не искам да засягам в този си разказ, просто се изтръгнах от ръката му и се скрих в стаята... Там, в учебната стая, разбрах от съученичките си неговото име, започващо с В. и на кой от съучениците ми от другата паралелка е братовчед, както и че принципно е харесвания тип в училище...

     И така, между нас захвърчаха искри... Той идваше по време на часовете, за да срещаме погледите си, хващаше ме за ръка по коридора, но дълго време не си обелвахме дума. Мисля, че даже учителите забелязаха нашата тиха и кротка любов, а аз усещах как много момичета просто ми завиждаха...

     Един ден той просто ме покани в училищната закусвалня или някъде на кафе, но аз по лични съображения, свързани с миналото ми, отказах...

     За съжаление, аз избягах от него, знаех, че го наранявам, но не можех да му предложа нищо друго, освен болката...

     Но болка се опита да ми окаже и той, като след дългото време висене на вратата и забележителните погледи в нас, аз не отреагирвах, освен по начин, като да си изпрося една-две двойки за часа, за да посрещам тези влюбени погледи. А той се правеше, че ходи с една от съученичките ми, за да ме накара да ревнувам, но аз знаех къде фактически е сърцето му...

      Защо ли му причинявах онази страшна мъка и болка - защото мислех, че след като човек не може да даде това, което другият заслужава, е по-добре да го остави да намери щастието при другата... Да, направих го, защото знаех, че ако тръгна с него, ще го нараня още повече и по-силно... Направих го, защото до този момент  аз бях видяла от живота само болката, тъгата, мъките, които той не можеше да си и представи, защото не исках да го "накача" с моя отчаян до този момент живот и не исках да му подарявам по-голямата и остра болка...

      Да, той не ме разбра, защото нямах силата и смелостта да му кажа и разкажа какво ми беше на мен и нямах силата да му предам моя разрушен живот...

       Сега разбирам, че заедно хората могат да победят много неща...

      Но единственото, за което съжалявам в този момент,  е че не той е, надявам се, щастлив с някоя друга, а че не успях да запазя едно силно и истинско приятелство между нас...

       Да, вярвам, че можеше да има такова приятелство и знам, че можеше да си споделяме всичко, но самата аз разруших това...

       Затова призовавам изстрадалите хора като мен, да се борят за това, което мислят, че може да ги направи по-силни, и затова, което считат, че могат да ги направят щастливи. Призовавам всички да се държат естествено и искрено с всички останали хора...

       А с това искам да приключа моя кратък разказ и да пожелая на всички успех.

      Дано ме разберете правилно...