Отваряш очи... гъста мъгла... Минава време... вече избистреният ти поглед някак глухо гледа тъмните прозорци... Чуваш зловещата песен на щурците - сякаш подготвящи се за атака... Взимаш телефона в ръка и поглеждаш колко е часа - 03:16... Събудил си се и тази нощ... Сякаш още се чуваш как й крещиш името насън... Какво стана... Май не просто ти липсва... Знам, че не е лесно... Никой не е казвал, че ще бъде... Светна лампата... намери си цигарите и запалката... Прозявайки се, запали една и събра устни около чучура за отрова... О, да... опъна си с такава жажда... Изпуши я - а сега ? Тръгна... накъде по това време... и без долнище дори... Добре, че се върна да се облечеш - навън е хладно... Запали още една цигара на излизане... и сега - накъде - тъмно е... хладно е... Сякаш времето навън те показва какъв си отвътре... Просто една куха и тъмна бездна... Хванала паяжина тук-таме... А небето... обсипано със ситни светлинки... блещукащи насам-натам... А от време на време Луната се припокрива от някой малък тъмен облак, приемайки странни форми... После се скрива цялата... След това - момент на пълна тъмнина... Къде е твоята Луна? Къде е твоята светлина... Нима я няма в душата ти... или просто си забравил къде е... Може би просто тя сама си е тръгнала... Знаеш отговора...
Вече и аз...
Тя е все още там... Макар и далеч от теб - те огрява... Знаеш, че, щом я погледнеш... нещо в тебе трепва... сякаш започвам да работя по друг начин... импулсите в мен прескачат като луди и не можеш да стоиш на едно място... Да, разбрах - обичаш я... А тя теб? Обичаш я, сякаш от първите си дни още... Аз знам най-добре - помня всичко... Как си мечтаеше за някого, с когото да гледаш залеза... за някого, когото да прегърнеш и да се завъртите... да я пуснеш на земята... и да й кажеш само с една целувка колко я обичаш... за някого, с когото просто да се разхождаш - прегърнат, знаейки, че няма НИЩО по-скъпо от това за теб... О, колко време си мечтаеше за тази любов... Но виж малко какво ни причини... мен ме остави... погледни сърцето си, така както аз го правя... И двамата знаем какво му е... Защо не искаш да го видиш?! Виж го - как страда, как плаче, как те моли да спреш... Но какво ли знае то... Когато очите ти я видят... започва да бие ускорено... Дори сега, само при мисълта... отново настръхваш... очите ти пак се насълзяват, а аз нищо не мога да направя по въпроса... сякаш изобщо нямам сили - нима за теб вече няма мисъл, а само емоции... Защо си толкова слаб... Защо не можеш да се погледнеш отстрани, да се видиш без нея до теб и да не се разплачеш... само при мисълта... Защо си така привързан към нея... Не виждам окови по сърцето ти... а сякаш го е страх да бие без да усети ритъма на нейното... Всичко в теб ли е нейно?! Какво имаш ТИ свое... Защо й даде толкова много... какво в нея така те плени... Оооо, знам... Усмивката й... може би погледа й... или ласките й... дали не са целувките й... Усещаш го - покажи ми го... изясни ми го... така стават нещата при мен... Какво стана... Защо си така тих... смълчан... със сигурност не си замислен... но защо си все едно мъртъв... Липсва ти, нали... Дааааа, знам го... И ти го знаеш... познато ти е до мъка... Какво стана... Хайде - прибери се, легни... Поспи малко - ще я сънуваш... Повярвай ми - знам го - нали за това съм твоят ум... Ще й кажеш "Обичам те!" отново... някой ден - живот и здраве... Защото знам, че все още е така... Целуни я за лека нощ - до теб е... Само да знаеше, че това е възглавничката му...
Неееееее, не съм заспал още...
следва продължение...
© Кямил Насуф All rights reserved.