Сед­нал в ка­руч­ка­та, ко­я­то се кла­те­ше по ка­ме­нис­тия пла­нин­с­ки път, ста­ре­цът пушеше мъл­ча­ли­во по­жъл­тя­ла­та си лу­ла. Под про­вис­на­ла­та пе­ри­фе­рия на шапката тъж­ни­те му очи се взи­ра­ха сред ство­ло­ве­те на ве­ков­ни­те ня­ко­га, се­га вка­ме­не­ни
дървета, с на­деж­да­та да от­к­ри­ят до­ри ис­к­ри­ца жи­вот, но ос­вен вди­га­ща­та се пепел под ко­пи­та­та на ко­ня и ко­ле­ле­та­та, ни­що дру­го не на­ру­ша­ва­ше по­коя на­о­ко­ло. Зад не­го не­що пом­ръд­на и той бав­но обър­на гла­ва. Сред нат­ру­па­ни­те ко­жи се показа бледо ли­чи­це и ед­но мно­го ти­хо дет­с­ко глас­че по­пи­та:
-Стиг­нах­ме ли ве­че, дя­до?
-Да. – От­вър­на старецът и пог­ле­дът му се плъз­на встра­ни. Хла­пе­то се пона­диг­на и се ог­ле­да на­о­ко­ло. Трес­ка­ви­те му очи се раз­ши­ри­ха за миг от учуд­ва­не и то развълнувано от­но­во за­пи­та:
-Как­во е то­ва мяс­то? За­що дър­ве­та­та са от ка­мък?
Ста­ре­цът всмук­на дъл­бо­ко от лу­ла­та си, за­каш­ля се из­диш­вай­ки лю­ти­вия д ...