Идеята за Черни връх беше в главата ми от доста отдавна преди да се превърне в реалност. Въпросът беше не само в желанието ми да търкам подметки повече от двайсет километра при денивелация повече от две хиляди метра в едната посока, ами и в желанието на хората, които евентуално биха се съгласили да дойдат с мен. Предишния път с една компания стигнахме близо (добре де, не чак толкова близо), в подножието на връх Камен дел, тръгвайки от Железница, но се отказаха да продължат след почивката, защото било още толкова път до Черни връх. Истината, каквато я видях, бе съвсем друга.
И наскоро реших да се вдигна и да посетя това място най-после, че не бях ходил. Бях започнал да го обмислям с камерен състав, аз и още един, най-много двама човека. По принцип с малко хора си прекарвах по-добре, а и на планина като правило не се ходи с много хора. Започнах от едно момиче, което изявяваше жив интерес към планините и също не беше ходила на Черни връх. Реших, че добре ще ù се отрази подобна разходка след наскоро миналия изпит по математика. Но въпреки че обичаше планините и беше ентусиазирана, все пак бях скептично настроен, понеже си познавах хората, а те като всички други, малко или много обичаха движението по най-малкото съпротивление. Ако може да поспи още малко, ако може на кръчмичка, ако може да не излиза въобще и други подобни. И предвид тези напълно човешки черти, бях намислил в крайна сметка да отида сам. Да, да, знам, че в планина сам да се ходи е глупост, но ако трябваше да чакам някой да изяви желание, или още повече да организира преход пеш от града чак до върха, трябваше доста да си почакам. Все пак ù звъннах, поканих я, но се оказа, че била заета през деня. Очаквах такъв отговор. Все пак тя няма да седи и само мене да чака да ù звънна. Другият човек също обичаше планините, даже преди година ме уговаряше за връх Ботев, после Мусала, но неговият ентусиазъм беше колкото на мечка в зимен сън. Спомням си, когато ходихме заедно да търсим работа, тогава имаше моменти, когато трудно се навиваше, да не говорим за скитане по чукарите. Затова не го и питах, ами направо се заех да си приготвям нещата. Прогноза, температури, облаци, дрехи, вода, храна, обувки, спален чувал... Доста неща станаха. Предния ден говорих с едно момче за идеята от квартал Княжево по пътечката нагоре, та до върха. Каза ми нещо подобно, че трябва да тръгна в шест сутринта, за да имам време да се върна по светло. Спомена и за фенерче, но аз му казах, че едва ли ще ми трябва. Вечерта хапнах, приготвих багажа, изгледах един филм и легнах.
Телефонът ме събуди към пет и половина, но като станах, се запитах дали, аджеба, работят магазините по това време, защото всичката мръвка, която ми трябваше, беше замразена, а да нося леден блок нагоре беше все едно да нося пробит аквариум. Затова реших сутринта да взема десети номер маршрутка от Руски паметник до Златните мостове и от там пеш до върха. Хем щях да се наспя, хем щях да напазаря, хем и по-бързо щях да стигна горе.
Събудих се към осем и нещо. Спретнах едни филийки с кашкавал набързо, после дрехи, обувки, раница и хайде на пазар. Нямах време дори да измия чиниите. Ах, колко ме обичаха хлебарките заради това... Взех половинка нарязан хляб, две двойки надeница и един пакет цигари. Нямах време за транспорт. Той докато дойдеше, щях дa отида по обяд на Руски паметник, затова взех едно такси и за десетина минути бях вече на спирката. Там имаше доста хора, повечето пенсионери, които не пропуснаха удобния случай да пороптаят по адрес на правителството и да изтъкнат колко хубаво било някога... А удобният случай беше, че за нагоре имаше много хора, а маршрутката беше една и нямаше достатъчно места за всички. Така се случи и този път. Имаше място колкото да клекне човек, а да си правостоящ по криволичещия път в планината не беше много приятно. Затова ми хрумна една малко радикална идея. Откопчах спалния чувал от раницата и седнах на него на пода. Не, че не можех да седна направо на пода, но реших да не прекалявам с непукизма. По едно време се сетих за кулата на връх Копитото и Дендрариума. Питах шофьора, оказа се, че минава точно от там. Идеално! И така, след пет-шест завоя слязох на входа на резервата. От там започна Прехода.
Пътят, който си бях набелязал, минаваше през кулата и продължаваше към хижа Момина скала и отвъд. Затова и Дендрариума беше идеалната начална точка. Учудващото беше, че нямаше никой на разклона за Копитото и по целия път към кулата. Освен все още ясното бучене на градския шум, вятъра в дърветата и птиците, беше толкова тихо, че на човек, който не е бил по такива места, би му станало дискомфортно. Времето беше прекрасно за планина. Ясно, чисто небе, не беше много горещо, само вятърът беше малко силен на моменти. На Копитото минах покрай една възрастна жена и малката ù внучка. После се засякохме по пътя към Момина скала, понеже почивах и ме бяха изпреварили, и в приятни приказки, едночасовото разстояние беше изминато сякаш за не повече от двайсет минути и то с почивките. Това беше първата от няколкото последвали засечки с туристи, с които вървяхме в една посока. На Момина скала не спрях, защото часовникът тиктакаше, а вече минаваше един на обяд. Но колкото и да спестявах време от почивки, почнах да огладнявам и се заоглеждах за огнище да си направя едни хубави шишчета “натюр”, но така и не открих, а да правя ново огнище насред гората в тази суша не вървеше. Докато търсех огнище, попаднах на малка групичка от туристи. Бяха в моята посока. Казаха ми накъде да хвана, кой завой, кой връх, колчетата към върха. Доста бяха словоохотливи, добре ме ориентираха и даже заразказваха разни предишни премеждия по тези места. Разделихме се на хижа Тинтява. Те продължиха към хижа Бор, а аз нагоре към платото. Направи ми голямо впечатление една дървена аптечка, буквално закована за едно дърво на самата пътека в края на гората. Отворих я и видях вътре оставени бутилка с вода, лекарства, превързочен материал, салфетки, пакетче чай, лепенки и една грижливо опакована с найлон ръкописна бележка, залепена от вътрешната страна на вратичката, която гласеше нещо от сорта:
“Здравей. Аз съм твоята аптечка. Можеш да си вземеш каквото ти потрябва, но остави нещо от себе си, за да може да помогне на някой друг”.
Казах си: бре, имало и такива хора. Нямаше графити по нея, нямаше драскано с нож, нямаше следа от вандализъм или нещо подобно. Не видях вътре запалка или кибрит, а в мене имаше два кибрита. Не е добре човек да няма с какво да запали огън в гората. Все може да потрябва за нещо и оставих по-пълния кибрит. Замислих се за планината как променя хората. Колко човека от “градски тип” ще сътворят нещо подобно? На колко от тези хора, които единственото им ходене е от входа до колата, камиона или мотора и обратно ще им позволи егото да дадат от себе си нещо за другите? Много ме учуди, че там имаше въобще нещо. А самата аптечка беше почти “фабрично” изработена. Прилежно боядисана в зелено, с един педантично изрисуван червен кръст в бял кръг. Личеше си, че не е правено през пръсти. Това може би са били или хора, които поне веднъж са си патили в планината, или поне техен близък или приятел. Идеята за такова нещо, която може би е взаимствана от някои компютърни игри* и приложена в едно общество, известно с кражбите и липсата на всякакво уважение към чуждия труд е доста смела.
Малко след аптечката пътеката минаваше през една чешмичка, където спрях да си напълня шишето с прясна вода и да се разхладя. По-долу на хижата майсторите казваха, че водата е мътна и от тази чешмичка си вземали вода. Добре ми дойде почти ледената вода, че имах чувството, че в раницата си носих печка. Бях сложил куфията на главата си и както ми беше набола брадата, приличах на арабин, но пък главата ми остана суха. Куфия или шемаг е арабски шал, направен от много фин памук. Когато е разгънат, е почти прозрачен. Може да послужи за много неща – кърпа за пикник, идеален и много топлещ шал за през зимата, кърпа за глава, турникет, шина, подпалки и кой знае още какво. Вече разбрах защо хората в арабския свят носеха такива неща на главата си. Защото хем пазеше от слънцето човек да не прегрее, а там темпераурите през деня надхвърляха петдесетте, хем дишащата материя не задържаше пот, а и проветряваше главата.
След чешмичката последваха няколкостотин метра катерене по доста каменистата пътека, преди да свършат и последните горички. С тях намаляваше наклонът, който от доста стръмен стана почти равен. Горите свършваха и преминаваха в нещо като хаотично засяти овошки, които по пътя за платото свършиха. Отляво вече се виждаше флагчето на Камен дел, вятърът се беше усилил, което беше нормално за тези места. Бях запомнил Камен дел от предишното си ходене като много ветровито място. София се виждаше като на длан, а кулата имаше размерите на по-голямо колче. Имаше много хора, повечето връщащи се. Семейства, приятелски групички, самоволни планинари и разни странни птици, като една жена, която за едната цигара почивка каза толкова приказки, колкото аз казвах за една седмица. За кризата, за работата в чужбина, за падналите сухи дървета, за общината, за пожарищата. И говореше толкова бързо, че звучеше като превъртане на бързи обороти.
Пътеката продължаваше към отсрещните на Камен дел каменисти възвишения, откъдето започваше каменистият резерват Торфено бранище и преминавайки покрай тях, се спускаше в едно огромно километрично плато, краят на което бяха крайните възвишения към Черни връх. Гледката беше с една дума живописна. Отсреща се виждаха гъбата и метеорологичният радар, разположени почти на ръба, на възвишението, което беше нещо като голямото братче на Камен дел. Само там имаше толкова камъни, колкото да се затрупа половината квартал Люлин, спечелил си прозвището Третият по големина град в България, та и повече. Но някои от тези на пръв поглед камъни всъщност имаха размерите на лека кола. Отляво беше Голи връх, незнайно защо кръстен така, предвид че беше добре залесен с борова гора, отдясно беше каменистият склон на горното плато. Мащабът и разстоянията бяха такива, че широката пътека в далечината приличаше на козя пътека, а размерът на хората допълваше огромното разстояние към хълма отсреща. Те просто бяха едни точици, напомнящи на магистрала, гледана от високо, заради правия път и много народ. Беше много тихо, достатъчно, че човек ако се напъне, можеше да чуе говор от километър. Само вятърът монотонно и досадно шумеше в ушите. Отгоре като лешояди се рееха парапланеристи, които се възползваха от силните пориви на вятъра. Някои направо си висяха, сякаш бяха закачени на въжета.
Полегатото спускане покрай заслон Ушите беше почивка за изстрадалите ми крака, а стомахът ми все по-яростно се бунтуваше. Най-накрая седнах на един от хилядите камъни, в близост до пътечката и хапнах доволно. Поздравявахме се с хората, някои шеговито отбелязаха, че добре се сливам с природата, предвид зелените ми дрехи и жълтия шемаг. Въобще планинският тип хора бяха като че ли по-сърдечни, по-открити. Да ти е кеф да си говориш с тях.
Погледнах телефона за часа. Беше вече четири без малко и слънцето беше тръгнало към хоризонта. След почивката продължих към възвишението отсреща, което така и си оставаше в същия размер, както го видях горе на заслон Ушите. Запитах се колко ли още има да вървя, докато стигна там. Продължих да следвам колчетата, докато стигнах до няколко табели. Помислих, че трябва продължа към възвишението. Пътеката се стесняваше и отиваше в малка залесена област в подножието. И вървейки така, пътеката преминаваше от почти черен път към козя пътека, която вървеше по чукарите нагоре. Спомних, че трябваше да свия вдясно при табелите, както ми казаха туристите по-рано. Сега трябваше да се качвам нагоре по трудния начин. Наклонът беше по-голям дори от този по пътя от Момина скала. Бавно и с почивки преминавах морена по морена нагоре, докато не се изкачих на билото. Там видях друго, по-обширно плато, осеяно с малки каменисти върхове, чиито силуети напомняха със странните си форми на крепостни руини, а в падините имаше огромни километрични езера от морени. Огромните разстояния и липсата на жива душа на километри правеха тези места да изглеждат като каменна пустиня, която напомняше на някой репортаж или филм за Афганистан, с разликата, че тук имаше много треви и храсти. Виждаха се в далечината изоставени лифтове, които допълваха пустата картинка. А камъните бяха в изобилие. Накъдето и да погледнеше човек, започвайки от каменистата пътека, виждаше камъни. Ако гранитът имаше цената на благороден метал, външният ни дълг щеше да бъде платен поне два пъти.
Пътеката беше по-скоро един черен път, който към върха преминаваше пак в козя пътека. Видях, че възвишението с радара и гъбата беше по-ниско от възвишението вдясно от него и разбрах, че натам трябва да вървя. Теренът се редуваше от тревист на каменна река и на места видях доста зор с раницата, която вече имах чувството че ще ми пререже ключиците.
Самият връх не беше нещо по-различно от другите върхове. Един по-висок насип от камъни. До него имаше метеорологична станция, откъдето си взех кафе. Гледката беше ориентирана към Перник и Рила, където можеха да се видят множеството остри върхове, напомнящи на близък план на зъбците на трион. На запад погледът отиваше отвъд границата. София беше извън полезрение, само най-западната част на Стара планина се виждаше в далечината. Вятърът беше силен и хладен и се наложи да се облека. Кафенцето добре ми дойде, в добавка на хапването. Искаше ми се на шиш да си ги направя наденичките, но от Момина скала нагоре беше забранено паленето на огън, особено в резервата. Рамената зверски ме боляха, даже повече от краката. Добре, че бях обул работните обувки, а не кубинките. Те бяха много по-комфортни и позволяваха много време ходене. Бях ги ползвал само зимата и с тази цел ги бях купил, но се оказа, че с тях и през лятото може да се ходи.
Горе останах към половин час. На тръгване погледнах часа, сочеше пет и нещо. Мислех да мина през хижа Алеко и от там да взема лифта надолу, но не знаех нито къде е точно този лифт, нито дали работи, нито колко струва билета. Затова хванах обратния път. Този път се спуснах от там, откъдето трябваше да се кача. Оказа се, че стръмната козя пътечка по морените по склона, откъдето се качих, беше едва на двеста, може би триста метра от главната пътека. Пуснах една кратка от сърце и продължих надолу. За нула време стигнах главната пътека към заслон Ушите. Сенките се бяха удължили, постоянните пориви на вятъра бяха захладнели и аз трябваше да ускоря крачка, ако искам да се прибера поне по сумрак. Носих си спален чувал, ако евентуално се наложеше да бивакувам, но не бях с такава нагласа. Водата ми беше малко, надениците и хлябът щяха да стигнат едва за вечеря, освен това за хижа нямаше да ми стигнат парите.
Препусках по пътеката към заслона и докато се бях заплеснал в подобни мисли, погледът ми съзря на пътеката едно парче изкривена арматурна тел, която лъщеше на слънцето. Не обърнах внимание, докато арматурната тел не трепна. Опа! Това се оказа змийче. Забавих рязко ход и откопчах ножа, ако ще става нещо. Но като видях, че въобще не я интересуваше, че някой я вгледа втренчено с изваден нож, прибрах желязото. Явно беше малък смок, излязъл да се попече на последните слънчеви лъчи и беше в крайна фаза на летаргия. Само главата си мърдаше едва-едва. “А, не! Ти няма да седиш насред пътеката и да изкарваш акъла на хората”. Взех една клечка и първо вдигнах малко прах в пръстта, току-виж се уплашил. След липсата на реакция леко го побутнах, но и тогава отказа да се мръдне. Внимателно го вдигнах и го пуснах в близките треви, където лениво изпълзя навътре в пущинака. Сетих се за едни палатки миналата година близо до Копитото, където един приятел, докато облекчаваше естествени нужди, го беше клъвнала усойница или поне на такава приличаше според описанието. Извади късмет с кожения си панталон. Змията му беше оставила само лиги и лек стрес. Забързах ход, защото нямах желание да се запознавам с местната фауна, особено след залез слънце. Не се знаеше какво обитаваше тези гори, а наскоро четох репортаж за мечки.
Слънцето огряваше вече по-високите върхове на дърветата, а аз още не бях навлязъл в гората. Запитах се дали ще има маршрутка след десет. В гората беше вече сумрак, пътеката беше стръмна и каменна. Няколко пъти в бързината се препъвах. Гледах да внимавам, че имах само два крака. Не знам какво щях да правя, ако се бях контузил. На Момина скала спрях малко да ми починат краката. Натоварването при слизане по този склон беше достатъчно, ако не внимава човек, да си докара някоя травма.
След цигара пауза продължих надолу. Когато стигнах Копитото, на небето беше останал само оранжевият оттенък на вече залязлото слънце, а долу градът светеше. Явно нямаше да се мине без автостоп и докато слизах по пътя към Дендрариума, почнах да вдигам ръце. Никой не спираше, а имаше място в колите. Бях се възмутил. Какво им пречеше да спрат? Всъщност им пречеше това, че нарушавах идилията им. Млади хора, с коли, които се чувстват богове в тези коли... Нормално е да не спрат на някакъв странник, при това пешак. А по баирите уж те поздравяват. Ето един класически пример за градско лицемерие...
И докато си мислех за хората, колите и планините, стигнах до Дендрариума. Вече беше мрак. Небето беше чисто и беше хладно, а вятърът усилваше неприятното усещане. Минаха няколко коли транзит. Вече бях почнал да се замислям за лагер, докато от завоя не се появи поредната кола. Махнах ù да спре, тя подмина и тъкмо когато пращах поздрави на майката на шофьора, колата взе че спря. Ама че късмет. Шофьорът се оказа бивш горски и познаваше тези места. Явно наистина планинските хора са повече хора.
След няма и половин час бях вече на Околовръстното. Нямах никакви сили да чакам транспорт. Таксито ме стовари направо пред входа ми. Вкъщи направо стоварих раницата и се сринах на леглото.
*Така наречените 3D екшъни, където главният герой има възможност да се лекува от аптечки, закачени на стените или от обособени места.
© Иво Радев All rights reserved.