КАМЕННО МОМИЧЕ              

                   Слънцето напичало неудържимо горещия пясък. Невероятна жега измъчвала майстор Дейв. И тази сутрин той поел пътя по стръмните скали. От доста време неуморно дълбаел камъните по тези места. Вървял решително към най-високото място на причудливите скални образувания. Спрял се в подножието на грандиозна  бяла скала и за миг си поел дъх. После се вкопчил здраво в нажежения камък и започнал да се катери към върха. Бързо се изкачил и се огледал наоколо. Тези невероятни скални форми се издигали сред необятните пясъци. Накъдето и да се обърнел, се простирала безгранична пустиня. Дейв харесвал това място въпреки сухата пустош. Зад дюните  на север се намирал неговият град. Там бил домът му. Прибирал се късно вечер, за да преспива само. Прекарвал времето си на тези скали. Обожавал да създава каменни статуи. Сега бил решил да направи каменно момиче. Избрал подходяща скала и бил готов за работа. Извадил чука и длетото и започнал да дълбае. Увлечен в работата си, той нямал време за себе си. Изминали много дни, през които Дейв работел усърдно. Често заспивал уморен на скалата. Бил твърде упорит и талантлив. Превърнал камъка в прекрасно каменно момиче.   

                   Лек ветрец разрошил русите коси на майстор Дейв. Поредна нощ той прекарал на скалата. Събудил се и се вгледал в каменното си творение.

                   – Още малко и ще съм готов с теб, красавице – рекъл той на каменното момиче.

                   Станал и се поотръскал. Бил загорял от слънцето. Под ризата изпъквали силните му отрудени рамене. Неговите ръце били най-удивителната част от стройното му тяло. Огромни и здрави ръце – ръце на майстор. Чукът и длетото му подхождали. Дейв бил наистина много красив. Очите му били сини като небето. В погледа му винаги блестяла неуморна искрица. Той бил изключително добър и работлив човек.

                   – Какво прелестно създание! Сътворих мечтата си в този камък – мислел си той.

                   Гледал каменното момиче с нестихващо вълнение. Изминали още много дълги дни, изпълнени с труд и пот. Когато си тръгвал от скалата, сърцето му се разкъсвало от притеснение. Искал да вземе със себе си и каменното момиче. На сутринта, още преди изгрева, той се връщал при него и продължавал с чука и длетото. Околността се огласяла от чудната мелодия на ударите му върху твърдия камък. Неусетно той се привързал към творбата си. Дори и странно да изглежда, но Дейв се влюбил безумно в каменното момиче. Колкото повече ръцете му се докосвали до изваяния камък, толкова повече и любовта му се разпалвала. Майсторът гледал каменното момиче, вятърът го галел и носел миг прохлада.       

                   – Как искам да си истинска! Бих те направил безкрайно щастлива – рекъл той и погалил безжизнения камък.

                   В този момент зад него застанала Каменната фея Каменина. Дейв бил дълбоко унесен в мислите си и не я забелязвал. Тя чула желанието му и решила да му предложи сделка.

                   – На какво си готов, за да съживиш каменното момиче? – попитала феята.

                   Дейв се стреснал от гласа й. Обърнал се и видял жена, която стояла до него с каменно изражение. Тя била досущ като скалата – горда, твърда и красива.

                   – Аз съм Каменина. Мога да ти помогна и да вдъхна живот на твоето момиче. Но ти трябва да платиш с труда си! Готов ли си за това?  – рекла отново тя.

                   Майсторът бил толкова объркан, че стоял като вцепенен. За него тази среща била твърде странна. Гледал Каменната фея и се опитвал да разбере какво му говори.

                   – Няма време, трябва да решиш сега! – казала твърдо тя и посочила към  каменното момиче.

                   – Готов съм на всичко, само кажи какво искаш! – отвърнал уверено Дейв, след като се посъвзел от първоначалния шок.

                   – Ще превърна твоето момиче в истинска жена от плът и кръв, но в замяна искам да ми построиш каменен дворец в тези скали! – рекла Каменина и погледнала Дейв в очакване на неговото решение.

                   Той се зарадвал, че цената е удачна. Дейв не се плашел от работа. Дори камъкът бил неговата страст.                  

                   – Съгласен съм! – твърдо решил той.

                   – Тогава, щом дворецът стане готов, ще съживя каменното момиче –   отвърнала Каменина и изчезнала в скалата.

                   Дейв стоял сам сред пустите скали. По високите остриета на скалните форми свивали гнезда орли и соколи. Те кръжали във висините и създавали усещане за величие и грандиозност. Долу в подножието пустинята изглеждала гладка и просторна като жълт океан с леки игриви вълнички. До него стояла каменната статуя безмълвна и прекрасна. Гледала го с каменни очи и каменна усмивка. Дейв държал каменните й ръце и лекичко ги почуквал с длетото.

                   – Ти ще имаш най-прекрасните ръце. Красива си, но си от камък. Ще направя каменен дворец за феята и тя ще те съживи – казал й той и погледнал към отсрещните скали.

                   – Виждаш ли онези високи бели скали? – продължил Дейв – Там ще направя чуден дворец. Ти стой тук и гледай! Всичко ще бъде наред и ти ще получиш от феята живот.

                   Майсторът пристегнал кърпата на главата си, запретнал ръкави и се захванал за работа. От сутрин до вечер той огласял каньона със звънливи звуци от ударите върху твърдия камък. Скалата била огромна и трудна за обработка. Стотици паяци и скорпиони напуснали пукнатините й, подплашени от длетото. Дейв бил безпощаден към камъка в името на целта, която имал пред себе си. Работата била изключително тежка. Денем дълбаел скалата, а вечер извозвал камъните в пустинята. Така скалата се изчиствала от ненужните скални късове и придобивала друга форма. Майсторът изваял високи, стройни кули и дълбоки, просторни зали. Скалата бавно, но видимо се преобразявала в чуден каменен дворец.

                   Изминала  почти година. Дейв неуморно биел с чука и длетото. От ръцете му струели кървави потоци, а от челото му бликали реки пот. Слънцето безпощадно го парело и той бил изгорял и отмалял. Още малко му оставало и щял да завърши двореца. Каменното момиче стояло самотно на отсрещната скала. На Дейв не му оставало време да го довърши. Често минавал покрай него и му говорел:

                   – Трябва да те довърша, моя красавице, но сили не ми останаха от този дворец. Още малко и ще приключа с него, и после ще те довърша и теб. Дано Каменната фея остане доволна и да те дари с живот!

                   Слънцето обляло със светлина каменния каньон. Някъде високо в небето крещял огромен орел, който се реел напосоки и бил видимо разтревожен от нещо. Този зловещ писък пробудил Дейв, който спял в краката на каменното момиче. Той отворил уморените си очи и погледнал към отсрещната скала. Там каменният дворецът се извисявал грандиозно сред пустинята.

                   – Всичко е готово. Виж какъв дворец сътворих в твоя чест, скъпа моя красавице, Белла! Бяла и нежна, твоето име е Белла! Днес ще извикам Каменната фея, за да си получи двореца и да ти дари живот – рекъл Дейв и погалил каменната статуя.

                   Изправил се и веднага се захванал за работа. Взел чука и длетото и започнал да довършва каменното момиче. В небето се носели множество орли и соколи, които кръжали неспокойни и огласяли небето с крясъците си. Тежка жега мъчела неуморния скулптор. Въздухът бил нагорещен и се дишало трудно. Нямало и струйка ветрец да раздвижи дори и скалните песъчинки. Насекомите се втурнали някъде изплашени и ужасени. В този тягостен миг някъде под земята се дочул зловещ тътен. Дейв усетил странна нестабилност около себе си. Земята под краката му се размърдала и започнала да се тресе.

                   – Господи, какво става!? Това е земетресение. Помощ! Какво да правя!  Ще се счупи моята прекрасна Белла! – проплакал той.

                   Земята се разтресла неочаквано и Дейв се изплашил до болка за каменното момиче. Объркан и разтревожен, в същия миг той извикал към скалата:

                   – Каменина, ела и съживи каменното момиче, докато не се е пропукало и не се е счупило от земетресението!

                   Каменната фея се появила и попитала:

                   – Готов ли е каменният дворец, майсторе?

                   – Да, готов е! Погледни отсреща, колко е величествен и огромен! Твой е.  Всичко, което сътворих върху белите скали е за теб. Съживи моята Белла, защото земята се тресе под краката й и ще я счупи! – рекъл Дейв с тревога и отчаяние.

                   – Добре, ще го направя, но твоята Белла готова ли е? – попитала Каменина.

                   – Днес мислех да я завърша, остана още малко работа по нея. Но това земетресение ще я счупи, моля те, съживи я!                                            

                   – Ще го направя, но ще бъде трудно, щом не си я завършил! – казала феята.

                   – Опитай, моля те, докато не е станало твърде късно! – промълвил Дейв.

                   Земята продължавала да се тресе. Скалите пукали от напрежение. Каменина се доближила до каменната статуя и поставила ръката си върху гърдите й. Тътенът, който бликал от земните недра бил ужасяващ. От труса ръката на феята треперела върху белия камък. Тя събрала всички сили и превърнала каменното момиче в прекрасна жена от плът и кръв. Дейв стоял до Белла изумен и изплашен. Силите на Каменната фея свършили и тя бавно се оттеглила встрани. Белла се свлякла в ръцете на Дейв. Той я взел и я положил на земята. Тя изглеждала прекрасно, но нито дишала, нито движела тялото си. Била като мъртва.

                   – Но тя не помръдва! Какво й е? Нали обеща, че ще я съживиш? – обърнал се той към феята.

                   – За съжаление не успях да съживя сърцето й. То остана каменно в гърдите й. Това е, защото ти не я довърши. Избърза,  трябваше да изчакаме, за да приключиш работата си по нея – казала феята.

                   Земетресението отшумяло и природата се успокоила. Каменина направила всичко по силите си и се настанила в новия си дворец. Дейв взел безжизненото тяло на Белла и напуснал скалите. Тръгнал през пустинята, без да знае накъде, потънал в неописуeма мъка. От ръцете му бликала кръв, която багрела бялото тяло на неговата любима. Ситният пясък се набивал в очите му, а сили почти не му останали. В далечината, сред пустинята, Дейв съзрял прекрасен мираж. Отправил се към него. Краката му се подкопавали все по-дълбоко в горещия пясък. Със сетни усилия Дейв се добрал до чуден оазис. Три разчупени палми постилали лека сянка. Между тях лежало малко изворче с прозрачна вода. Изнемощелият майстор поставил тялото на Белла и поседнал, за да си отдъхне. Започнал да отмива кръвта си. Напуканите му устни отпили глътка вода, която заседнала като буца в сухото му гърло, събрана от надигащата се мъка в сърцето му. Пресъхналите му очи се опитали да отронят напиращите сълзи. С огромна болка от душата на майстора се изтръгнало  само едно мъчително ридание. Той се навел над безжизненото тяло на Белла и заплакал.

                   – Какво направих, Белла! Къде сбърках? Искам да си жива! Ти си всичко за мен! Какво да правя? – крещял Дейв над неподвижното тяло на своята любима.

                   В този миг на слабост към Дейв приближила нежна и прекрасна феята на любовта, наречена Любов. Тя била сътворена от безброй мечти и блянове на влюбени души. В нея здраво била преплетена и много болка и любовна мъка, събрана от безчет изстрадали сърца. Образът й бил така изваян, сякаш е ангел небесен, долетял с крилете на щастието. Тя била сложна плетеница от объркани чувства, но блестяла и туптяла с огромна сила, тласкана от любовта. Цялата пламтяла от желание и страст.

                   – Дейв, би ли дал живота си за това момиче? – попитала го направо тя.

                   Дейв бил свикнал на срещи с подобен тип жени. Погледнал прелестната Любов и краката му се подкосили. Тази фея изглеждала различно. Пред него стояла самата любов – такава, каквато живеела в сърцето му. Той видял собствените си чувства, които бушували в душата му. Огледал се в очите на приказната фея като в огледало и в тях видял своята истина.

                   – Готов съм на всичко, за да съживя моята Белла! – рекъл майсторът.

                   – Ще бъда по-снизходителна към теб. Ти изстрада много в името на тази любов. Готов ли си да ми дадеш половината от сърцето си, за да го дам на твоята Белла?– попитала феята.

                   Без да мисли много, предложението, което направила Любов, му се видяло твърде лесно за изпълнение. Да се лиши от половината си сърце в сравнение с мъките и тежкия труд, който положил досега, му се сторило приемлив вариант.                                                      

                   – Вземи половината от сърцето ми, но съживи моята Белла! – рекъл Дейв и погледнал феята с надежда.

                   – Да, но ако го направя, ти ще останеш с половин сърце. В това сърце  вече няма да има място за друга любов. Там болезнено ще се настани една, единствена любов – тази към Белла. В нейното сърце, което ще е половината от твоето също ще има място само за една любов – замълчала за миг, поела бавно дъх и продължила: –  Но ти не знаеш дали тази половинка е отредена за теб. В когото се влюби тя за първи път, той ще заеме това място. Той ще е и последен, и ако това не си ти, рискуваш никога да не те обича твоята Белла. Ако тя не отвърне на любовта ти, ще си обречен на вечна любовна мъка – казала феята и разтворила дланите си, от където бликнала червена светлина.

                   Тя разполовила хладнокръвно едно влюбено сърце и хвърлила двете половинки върху горещия пясък.  И още докато кръвта капела от ръцете й, те просто изгоряли и изчезнали безследно. Погледът й се забил в сърцето на Дейв като огнена стрела и той изстенал от болка. Любов продължила безпощадно да му говори:

                   – Искам да знаеш, че любовта боли и няма лек за нея. Любовта оставя белези, отваря рани и маркира всяко сърце, недостатъчно кораво и силно. Готов ли си да понесеш толкова много болка? – попитала феята и го погледнала с необещаващи очи.

                   – Готов съм да понеса цялата болка на света, но да видя Белла жива – отвърнал решително Дейв.

                   Феята сложила ръката си върху потните гърди на майстора. С жестока сила изтръгнала част от сърцето му и я поставила върху безжизнената гръд на Белла. Допряла жезъла на любовта и в миг безброй искрици, пропити с вълшебство, разчупили каменното сърце на девойката. На негово място затуптяло изпълненото с живот половината сърце на Дейв.

                   – Това е всичко. Бъдете щастливи и нека любовта ви води! Сбогом! – рекла Любов и се сляла с горещото слънце.

                   Дейв се чувствал напълно осакатен. Той лежал до Белла отмалял и окървавен. Прокрадвал се лек ветрец, който носел миг прохлада сред сухата пустиня. Палмите навеждали големите си листа, сякаш искали да погалят лицето на прекрасната девойка. Тя отворила очи и вдишала топлия въздух. Видът й вече бил друг, изтъкан с трепет и порив за живот. Младата й кръв се раздвижила, а сърцето й забило лудо. Белла се съживила и се изправила на крака. По раменете й се разпиляли дългите й коси с цвят на пустиня. Дишала с пълни гърди и се радвала на новите усещания, които й предоставил животът. Вдигнала ръка и погалила палмовите листа. В този миг Дейв отворил очи и видял своята Белла жива и удивително красива. Била такава, каквато си мечтаел – нежна и бяла, с неподправена хубост. Тя стояла, загледана в безкрайната пустиня. Дейв се надигнал и взел в шепите си вода от малкото изворче. Пристъпил към нея и поднесъл водата към устните й. Тя го погледнала с изненада и се смутила.

                   – Здравей, Белла! Спокойно! Отпий глътка вода, ще се почувстваш добре! – казал неловко Дейв.

                   Тя допряла червените си устни до треперещите му ръце и отпила. Погледнала Дейв, но единственото хубаво нещо, което видяла, били сините му очи. Те блестели, като сини звездици, запалени от любовта. Той бил целият мръсен, изподран и окървавен. Изглеждал ужасно. Стоял объркан и притеснен пред прекрасната девойка. Щом отпила от водата, Белла се отдалечила от Дейв и тръгнала през пустинята. Той стоял като камък и гледал, как тя се загубила от погледа му. Дори слънцето се потопило зад пясъчните дюни и паднал тъмен мрак. Дейв се строполил на земята и заплакал безпомощно.  Изтощението и умората направо го съсипали. Главата му натежала и се забила в пясъка. Загубил съзнание и прекарал нощта под палмите. На сутринта слънцето го пробудило и прокарало искрица живот. Той се съвзел и се потопил в изворната вода. Измил се и това го ободрило. Веднага се отправил да търси изгубената си любов. Мисълта за нея го обзела изцяло. Всичко, свързано с Белла, го карало да препуска с пълни сили през пустинята. Оглеждал се навсякъде с надежда да я открие.

                   Белла, щом се отдалечила от оазиса, тръгнала сама през пустите пясъци. Въпреки горещината и тъмната нощ тя се наслаждавала на живота, който получила. Но дълбоко в сърцето си усещала огромна липса и празнота. Колкото повече се отдалечавала от оазиса, толкова повече пропастта в душата й ставала по-голяма. Чувствала, че нещо липсва в новия й живот, за да бъде цяла и щастлива. Започнала да  се вълнува от бушуващите мисли в главата си. Животът с пълна сила се настанил в ума й. Така я подклаждал да се втурне в търсене на своята загубена половинка трепет. Независимо от това, че животът й започнал по този начин, тя усещала и разбирала всичко. Бродела объркана сред сухата пустош, докато стигнала до малък град. Там животът я поел и тя заживяла сред хората.

                   Изминала една трудна година за Дейв. Той също се прибрал в градчето си. Затворил се в себе си и се отдал на тъга и мъка. Вече не бил същият човек. Нямал желание нито да се храни, нито да се върне към работата си, която обичал толкова много. Всичко, което имал в душата си, се разрушило. С всеки изминал ден той бавно чезнел и се стопявал от любовна мъка. Огромно чувство за вина го измъчвало непрестанно. Обичал Белла още от мига, в който длетото се забило в белия камък. Сега животът му нямал смисъл. Той й дал свобода да избира и тя изчезнала от живота му. Спомнял си често думите на феята на любовта, че Белла би се влюбила само веднъж в живота си. Там, в малкия оазис тя не дала вид, че го харесва, а дори го подминала с безразличие и го изоставила. Така болката се настанила в душата му. Сълзите му не пресъхвали нито за миг. Разбрал, че любовта е като облак, носещ много дъжд в тъжните му очи.      

                   Покрусен и разбит, Дейв решил да се върне при скалите и да потърси Каменната фея за утеха и покой. Изкачил стръмните склонове и пред погледа му се открил каменният дворец, който сътворил със собствените си ръце. Приближил и погалил бялата скала.

                   – Каменина, покажи се, моля те! Искам да поговорим! – казал Дейв.

                   Каменната порта на белия дворец се размърдала и на входа се появила Каменната фея.

                   – Майсторе, какво те води насам? – попитала тя.

                   – Загубих моята Белла. Сега съм половин човек. Болката в сърцето ми е огромна. Тук съм, за да те помоля да ме превърнеш в безчувствен камък!

                   – Но какво говориш, защо да го правя? – отвърнала тя.

                   – Без любов съм нищо. Без Белла животът ми няма смисъл – казал той.

                   – Не мога да сторя това. Ти не си цял. Ще стане както преди, когато ме накара да съживя каменното момиче, а ти не го бе довършил. Защо не се бориш за любовта си? Ти си се предал в плен на отчаянието. Потърси твоята Белла и спечели любовта й! Няма нищо даром на този свят. Всичко си има цена. Върви и намери твоята любима! – рекла твърдо Каменната фея и потънала в скалата.

                   Дейв останал сам сред пустите скали. Болката изпълвала съзнанието му и раздирала тялото му. Замислил се върху думите на феята и решил да потърси Белла. Още в мига, в който взел това решение, кръвта му се раздвижила буйно, възпламенена от този нов порив на надеждата. Тръгнал по всички околни градчета да търси и да разпитва за прекрасната Белла.

                   Дните се изнизвали като разкъсана броеница и Белла неуморно се лутала сред тълпите в търсене на своята половинка. Дори сред толкова много хора тя се чувствала сама на този свят. Сърцето й трептяло болезнено от настанилата се в него празнота. Нямала миг покой и животът вече не я радвал. Изстрадала от безрезултатното търсене, младата девойка се върнала в пустинята. Сред жълтите пясъци се издигал прекрасен каменен дворец. Щом го съзряла, тя се отправила към него. Изкачила се на върха и седнала да си почине в пречупената скала. Това било мястото, от което се откъснала. Точно тук майстор Дейв я създал от твърдия камък. Белла почувствала невероятен покой, щом седнала на това място. Така останала, загледана в каменния дворец, който се извисявал гордо на отсрещната скала. Гледала как орлите летели свободни в чистото небе. Всичко й се сторило близко и сродно. Неусетно изминал денят. Белла не помръднала от мястото си. Празнотата в сърцето й не изчезнала, а дълбаела още по-голяма пропаст.

                   След една трудна и тежка нощ, прекарана в търсене, Дейв решил да се върне отново при скалите.

                   – Ще отида при бялата скала, от която излетя мечтата ми – мислел си той и ръцете му до болка се забивали в скалните пукнатини.

                   Сутринта дарила деня със свежест, а слънцето запалило светлината, която огряла света. Дейв започнал да изкачва стръмните скали. Щом стигнал върха, там видял прекрасната Белла, която седяла на своето място замечтана и загледана в изгрева. Светът за него започвал и свършвал тук. Изпитал огромно удовлетворение в душата си, защото най-накрая открил изгубената си любов. Той се приближил до нея и хванал ръцете й. Приклекнал и погледът му я облял със синьо спокойствие.

                   – Любов моя, благодаря ти, че те има! Толкова дълго те търсех, а ти винаги си била тук, в сърцето ми. Прости ми! – една натежала от болка сълза се разбила със страшна сила в скалата, отронена от тъжните му очи.    

                   В този миг празнотата в сърцето на Белла се стопила, като ледена бучка и изтекла от очите й под формата на горещи сълзи. Почувствала се цяла и изпълнена с обич. Болката от сърцето на Дейв се разляла като хладна пот и попила в сухата земя. Той прегърнал своята Белла и от този допир сърцата им забили в едно удивително съвършенство, възпламенени от искрицата на любовта. Те получили своя миг на щастие, блаженство и единство, за които мечтаели. Всеки намерил своята половинка и така възтържествувала любовта, за да увери хората, че наистина съществува.

                   Някъде по света сред чудните оазиси на човешката душа бродела феята на любовта. Търсела онази любов, която живеела само в чистите сърца. Каменната фея продължавала да търси вярващи в чудеса хора, готови да сключат сделката на живота си в името на любовта...