Беше лятото на 1924 година. Бях на седем. Втората от три сестри на богаташка добруджанска фамилия. Къщата ни се намираше в китно село в равнините на пограничната зона между Румъния и България. Морето не беше далеч и тате обещаваше да ни заведе един ден. Както всички мъже в мерата тате беше много зает. Организираше и наблюдаваше работата на ратаите и наемните работници, които се грижеха за нивите и лозята ни, разположени в Крушарските земи на нашите деди. Много бяха масивите с грозде – имаше бяло и черно от сортовете на умие уно, гъмза и липа. Лозята само се режеха но не се връзваха на колове а се оставяха да листят и се развиват по тяхному, както им природа отредила.
С мама и кака ставахме в четири сутринта, за да месим и печем хлябовете. Вечер в дървените нощви мама забъркваше с ръце маята или кваса – не знаех какво точно беше това което правеше хляба мек, пухкав и миришеше толкова приятно рано сутрин. Тази мая престояваше цялата нощ на софрата до камината, завита с бели ленени тънко ...