Запознаха се съвсем случайно. Тя се бе появила изневиделица от настъпилата отдавна вечер. След това винаги идваше да си разговарят, когато настъпваше нощта. Така и не разбра с какво точно се занимава, но това нямаше никакво значение за него.
Една вечер тя се спря пред него и го загледа:
- Ти кой си?
- Нима не знаеш? Аз съм Плашило.
- Тогава защо си облечен така?
- А как трябва да съм облечен?
- Като в приказките - с парцали. Да се развяват на вятъра и да плашат птиците.
- Защо да ги плаша? Те ме обичат. Аз повече плаша лошите хора. Онези, които се промъкват сред храстите. И после им се надсмивам на страха. А ти коя си? - отвърна той.
- Познай! - вирна нос тя.
Той я огледа. Беше много млада, с крехка фигура, като ваза от порцелан. С черна дълга коса, разпилявана от нощния вятър. Понякога идваше с вдигнати коси, но не за дълго.
- Ще те наричам Кармен.
- Харесва ми. - усмихна се тя. - И други са ме наричали така. ...