Ето, че отново е тук. След три години. Три кошмарни години!
Тогава рисуваше залеза в парка и не усети кога се смрачи. Може би защото над нея светеше лампа. Дорисува картината, доволно се усмихна и прибра всичко в дървения куфар. Разбра, че се е мръкнало, когато тръгна по неосветената алея. Другото беше като насън: запуши ѝ устата с ръка и я завлече в храстите; удари я с юмрук в лицето, при втория изгуби съзнание. Съвзе се от разкъсваща болка – разбра, че я изнасилва. Дълго лежа. Беше вцепенена и не можеше да помръдне. Искаше да умре. Трябваше да умре! После две години, всеки ден, всяка нощ умираше по стотици пъти. Не тялото. Тялото оздравя. Душата агонизираше и преживяваше всичко отново и отново. До мига, в който реши, че трябва да живее. Бяха я отписали. Не ѝ даваха много време. Имаше разсейки навсякъде. Но сестра ѝ роди момиче и когато взе това слънчице в ръце и видя как се усмихва и гука, за първи път пожела да живее. Искаше да я види как прохожда, расте, да я води за ръка на градин ...