Никога няма да забравя какво почувствах, когато я видях. Не беше голяма картина, нито особено ярка – напротив, цветовете бяха пастелни, светлината – приглушена, с атмосферата на нещо призрачно и приказно.
И въпреки това, а може би именно заради него, двете фигури на преден план изглеждаха така реални и живи, колкото ръката ми, която импулсивно се протегна към платното.
Мъжът бе коленичил в нозете на прелестна тъмнокоса жена и от начина, по който беше вперил поглед в нея, ме заболя сърцето. Защото този мъж досущ приличаше на моя годеник, а погледът му бе повече от влюбен.
Разбира се, давах си сметка, че е нелепо да изпитвам ревност – това не беше снимка, а просто картина и доколкото можех да съдя по стила и техниката, беше репродукция на ренесансова творба. Доста добра при това, не можех да не забележа. Но бях изумена от голямата прилика, а когато се взрях съвсем отблизо видях още нещо потресаващо – имаше я дори бенката на лявата му буза. Това вече направо ме изплаши.
След пресконференц ...