Агония пулсира във вените ми.
Изгаряща, унищожителна болка разкъсва тялото ми, прогаря нервите ми...
Казват, че смъртта настъпва бързо, преди още да си осъзнал, че си наранен.
Не и този път.
Този път среброто не бе милостиво.
Скитах се из гората дълго. Прекалено дълго.
А смъртта не идваше.
Сринах се върху едно дърво, вторачен в навеса от клони пред мен. Опитах се да се изправя, игнорирайки болката от раните - ала дълбоко в тях среброто чертаеше неумолима спирала към вътрешностите ми.
"Всичко, което е важно - помислих си, - е, че Куин е мъртъв. Това би трябвало да е достатъчна утеха.
Ала, странно, утехата не идваше. Само тъгата. Заедно с болката.
Някаква мишка - или може би плъх, преминава покрай мен. Инстинктивно протягам ръка и сграбчвам животинката. Тя се опитва да се измъкне, писка и се извива.
Безполезно е, скъпо мое. Безполезно. ...