Здрачаваше се. Бавно, но неумолимо нощта спускаше пипалата си върху хладната земя и обгръщаше всичко, всеки малък детайл, галейки го с ледената си ласка. Ласка на любовница, готвеща се да поиска и вземе всичко, да доведе избранника си до несвяст, карайки го да я желае все по-силно и да я моли да не си отиде.
Той седеше сам. Сам и безпомощен, в прегръдката на тъмнината, самотата, празнотата. Безразлично се полюшваше с крак, седейки на люлката. Не знаеше защо гоправи, дори не се замисляше, просто го правеше – може би, защото само за това му бяха останали сили. Кожата му бе настръхнала от лекия вечерен вятър, но той не усещаше студа. Болката дълбоко вътре в него го изгаряше, не му даваше мира. Болката ли го топлеше? Нима тази нежелана гостенка умееше да прави такива неща? Не, мисълта за нея, за единственото момиче, което някога бе си позволил да обича. Това го топлеше, образът й появяващ се навсякъде, нетленен, нереален, губещ се из клоните на дърветата и все пак толкова силно желан. Но.. ...