На покрива беше интересно. До него се стигаше през вратата на последния етаж. “Не натискай дръжката - ще последва аларма” - всеки който можеше да чете би знаел да не отваря вратата. Но нямаше никаква аларма. Роби и Беки бяха научили. Качваха се на покрива, разгонваха гълубите и се подпираха на  малкия парапет. Гледаха от там хората - малки човечета, които бавно вървяха по тротоарите отстрани на непрестанния поток от коли и камиони по улицата.

И сега бяха там - тийнейджъри на петнайсет-шестнайсет години и се мъчеха да пушат. Бяха си откраднали от цигарите на таткото на Беки, но явно само ги хабяха - не бяха се научили да пушат все още. Накрая Робърт угаси своята цигара на парапета и я хвърли от покрива надолу. Фаса се превъртя във въздуха и пада дълго докато се удари в периферията на шапката на някакъв чичко долу, който дори не усети. Роби, погледна Беки и ѝ се усмихна. Тя се взираше надолу към улицата, а недопушената цигара, беше почти стигнала до пръстите, които я държаха. 

- За какво си мислиш, Беки? - попита я Роби. Тя откъсна поглед от улицата под тях и го погледна. От известно време бяха мълчаливи и думите на Роби я извадиха от състоянието ѝ на съзерцание. 

- Не мисля за нищо. Просто гледам хората под нас. Смешни са. 

- Смешни?

- Да! Какви са малки. Малки човеченца. Оттук е трудно да си представи човек, че са хора като нас. От тук са само човеченца. Сякаш само да протегна ръка и мога да хвана - ето онова момченце там с червената шапчица и да си го сложа в джоба. - Беки протегна ръка надолу от парапета и примижа. - но после разбираш, че те са толкова малки защото са далече. 

- Разбира се. - усмихна се Роби. Беше късно следобяд и хората се прибираха у дома след дългия работен ден. 

- Представяш ли си как изглеждаме на Бог, Роби. Като тези малки човечета. Както ние ги шпионираме оттук и гледаме какво правят, така и Той ни гледа отгоре. 

- Е да. Но Той се и намесва. - отбеляза Роб.

- Мислиш ли? Не смяташ ли, че отдавна ни е оставил на самотек...или ни е забравил...или пък просто иска да види накъде ще ни отведе свободната ни воля. 

- Или просто няма Бог - предложи друг вариант Роби.

- Или просто няма Бог. - повтори Беки, сякаш да усети вкуса на значението - Не аз вярвам, че има. Нещата от живота се случват. И просто трябва да има някой, който да ги вижда, за да имат значение. Защото, Роби някои неща нямат значение. Нямат никакво последствие и за да са се случили някой трябва да ги е видял.

- Като да падне дърво в гората - паднало ли е ако никой не го чул?

- Точно така. Като самотно дърво в гората…

Роб се загледа в сградата срещу тях. Беше малко по ниска но през улицата добре се виждаше в апартаментите отсреща.

- Добре - съгласи се Роб. - Нека да погледаме. Да станем свидетели. Например на онази двойка - в апартамента директно отсреща, на последния етаж. Седнали са на масата. Вечерят. Какво ли си говорят? Мъжът казва “Обичам те , мила.”

- А жената: “И аз повече от всичко, скъпи! Искам да съм с теб завинаги”. - включи се Беки в играта.

Двамата тийнейджъра явно познаха горе-долу темата на разговора. Мъжът отсреща се наведе през масата и лепна една целувка на жената. Даже Роби и Беки видяха сякаш жената се изчерви - остана като вцепенена за миг. После се усмихна и сложи ръка върху ръката на мъжа. 

- Ауу. Колко романтично. - въздъхна Беки. Роби я погледна с копнеж, но той нямаше смелостта на мъжът та да я целуне. 

- Сладникави гадости някакви. - каза наместо това той. Двамата продължина да гледат разговорът на мъжът и жената в апартамента срещу тях. Те явно бяха разчупили някаква бариера, защото ту единия, ту другия се пресягаше и докосваше ръката на другия. Погледа на Роби се зарея в прозорците на сградата срещу тях. На два етажа по-надолу от апартамента през прозореца се виждаше малка стая. Като, че ли това беше целия апартамент. Представляваше стая с мивка и кухненски шкафове, маса и стол и едно легло. На леглото стоеше възрастен мъж и пушеше цигара.

- Виж го онзи самотник. - каза момчето.

- Къде?

- Ей там - посочи Роби. Дето пуши цигара. Познавам го. Той е един самотен старик. Влачи се по цял ден из квартала. Прави си разходки. Трябва някой път да го заговоря.

- Защо? - учуди се Беки.

- Просто ми изглежда толкова самотен.

- Е това не е твоя работа нали?

- Не е ли?

- Не - каза Беки. - Ние сме богове. Стоим и наблюдаваме. Разбрано? Каквото стане, стане. Ние не правим нищо. Само гледаме и запомняме. Това е нашата цел тук. Да запомним. Иначе нещата не са се случили.

- Какви неща бе, Беки?

- Каквито ще видим. Отсега всеки ден следобед идваме тук и гледаме какво се случва с тези хора. Набелязали сме си ги. Ще ги шпионираме. Даже бинокъл ще си донеса другия път.

Погледаха още малко. Мъжът и жената се целунаха. Самотният възрастен човек продължаваше да пуши цигара след цигара. На Роби му омръзна да шпионира. Легна по гръб на покрива и се загледа в небето. Ако имаше Бог, добре го беше направил този свят. Небето беше изумрудено синьо. Имаше само едно малко облаче на запад, към центъра на града, цялото обримчено в жълто. Докато го гледаше, жълтото стана по-тъмно и постепенно премина в розово, после облачето стана по-тъмно сиво, посивя и небето. През цялото това време Беки гледаше в апартамента. Влюбената двойка отдавна се беше преместила от дневната в съседната спалня, но тя не каза на Роби. А самотника си направи вечеря, изяде я и после си легна. Изпуши още две цигари в леглото и после се зави през глава и заспа. Прозорците на двата апартаменти потъмняха. Беше девет часа. Роби беше задрямал.

- Хайде, Роби - събуди го Беки. - Време е да си вървим.  

***
На следващия ден, въоръжени с бинокъл, Роби и Беки се качиха на покрива. В апартамента на мъжа и жената беше пусто, но самотникът беше на прозореца и пушеше.

Беки и Роби го гледаха на смени през бинокъла - дядо, към седемдесетте, с малка козя брадичка и “тъжни очи”, както заключи Беки. 

Следващите няколко пъти на покрива бяха все същите. Стареца вечно пушеше. Мъжът и жената понякога бяха в апартамента. Роби и Беки станаха свидетели на развитието на цялата им връзка. Апартамента явно беше на мъжа. Жената идваше понякога. Двамата вечеряха заедно, понякога жената оставаше, понякога не. После жената се премести при мъжа  - да живее с него. В продължение на седмици и месеци, Роби и Беки наблюдаваха двата апартамента. Един ден, когато мъжът и жената се скараха, двамата тийнейджъри все едно бяха в стаята. Скандалът мина и последваха нови щастливи дни. Старецът седеше на леглото и пушеше. Отвреме-навреме излизаше на разходки и Роби и Беки го гледаха от покрива - малко човече, наведено над бастуна, тъжна фигурка, която си проправяше път във вечерната тълпа, невидим, незабележим за никой, освен за тинейджърите, които гледаха с бинокъла. Старецът обикновенно тръгваше надолу по улицата и  обикаляше зад сградата, защото после се появяваше от другата страна на улицата и се прибираше в апартамента си. Понякога срещаше на тротоара влюбената двойка, която живееше два етажа над него - те често, ръка в ръка отиваха до близкия парк. Там мъжа люлееше жената понякога или седяха на пейка и си говореха и се смееха. Постепенно нещата се промениха. Мъжът и жената започнаха да се карат. Роби и Беки ги гледаха от покрива. На тях много им се искаше да разберат за какво са тези караници - двамата от апартамента изглеждаха толкова щастливи, когато не се караха. Един път по време на поредния скандал мъжът удари жената. Тя излезе от апартамента. Излезе пред сградата и седна на стълбите отпред.

- Виж, Роби. Тя седи на стълбите и плаче. Трябва да ѝ помогнем.

- Да ѝ помогнем? Но как. 

- Не знам.

- Какво стана с това да не се намесваме? Пък и какво можем да направим? - попита Роби.

- Да и ти си прав. Но бих искал да можеше да направим нещо. 

На следващия ден нещата между мъжа и жената вървяха добре. Бяха пак щастливо влюбени. Самотникът лежеше в леглото. Не го видяха да пуши. На следващия ден пак лежеше. И после пак. Цяла седмица само лежеше. Не излизаше и навън. 

Мъжът и жената пак се караха. В края на седмицата в апартамента им имаше жесток скандал. Мъжът се пресегна и пак удари шамар на жената. Тя излезе пред сградата и седна на стълалата отпред.  В другия апартамент старецът не се помръдваше на леглото. Изведнъж на Беки ѝ мина мисълта, че може да беше умрял. Обърна се към приятеля си:

- Роби - каза Беки. Тои беше легнал на покрива и наблюдаваше облаците - никога не гледаше прогнозата за времето и гадаеше, за това дали ще вали по небето. 

- Кажи, Беки?

Тя легна до него на покрива и също погледна небето. Мислеше си за дядото в малкия апартамент и за мъжа и жената. Защо му трябваше на мъжа да я удря? После мисълта и пак се върна към дядото. Дали бе умрял, или само спеше? Ако не бяха те да го видят, дали някой щеше да го потърси и да разбере? Никога не го бе видяла да си говори с някого. Ако едно дърво падне в гората и никой не го чуе, дали това дърво е паднало - изникна в съзнанието ѝ. Без да се усети очите и се навлажниха. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. Роб се обърна към нея да ѝ каже някаква смешка и видя сълзата. Някак си разбра, че тя си мислеше за дядото отсреща и на него също му стана мъчно. 

- Беки... - каза Роби - аз ще отида. Ще отида да видя дали дядото не е умрял. Само ще звънна на вратата и ако отвори ще кажа, че съм сгрешил апартамента. Трябва да знаем, нали? 

Беки кимна. Роби стана и се затича към входа на стълбището. Само след минута-две той излезе от тяхната сграда. Пресече улицата и се запъти към отсрещната кооперация. Размина се с жената, която седеше на стълбите и подсушаваше очи с книжна салфетка.  Роби влезе в сградата и се изкачи до четвъртия етаж - там където беше апартаментът на стареца. 

От покрива Беки наблюдаваше с бинокъла. 

По едно време видя как старецът в малкия апартамент се размърда. Седна на ръба на леглото и разтъка лицето си. Беки видя как той взе бастуна си и после бавно се затътри към вратата. 

Когато отвори вратата старецът се учуди. На прага стоеше петнайсет-шестнайсет годишно момче. Възрастният мъж - казваше се Дон, отдавна не бе имал никой да му звъни и се учуди от неканения си посетител. Момчето го оглеждаше любопитно от глава до пети. Дон се смути малко от запуснатия си вид - дългата брада и мръсните, леко вмирисани дрехи. 

- Да? - попита възрастният мъж.

- Ами…- момичето изглеждаше, че се чудеше какво да каже.

- За какво звъниш?

- Грешен апартамент. - Роби надникна вътре.

- Хей, хей, какво надничаш?

- А нищо...знаете ли?

- Какво да знам? 

- Не, нищо. Извинете за безпокойството. - каза Роби, обърна се и си тръгна. На излизане от сградата спря до жената и каза:

- Ако някой ви удари веднъж ще го направи пак. - жената го погледна въпросително. - Време е да си тръгвате от тук. - каза Роби и после се отдалечи.

*** 

- Не е умрял - каза обратно на покрива Роби. 

- И аз така видях.

- Само е спал.

- Да. 

- Беки. Нека вече не играем на тази игра. - замислено каза Роби.

- Защо?

- Човек не може да е просто свидетел. 

- Да, ти се намеси. 

- Да. Казах на жената да си тръгне, да не се оставя на приятеля си да я бие. И утре смятам да направя нещо за стареца. Да го заговоря, да му напазарувам. Нещо малко. Не знам какво повече да сторя от това. 

- Нещо малко. Ти си само едно момче Роби. Не можеш да промениш света. Има стотици - стотици хиляди самотни старци - поправи се Беки. - Не можеш да промениш света. - повтори тя.

- Мога да опитам да помогна точно на този старец обаче. И на тази жена. Доколкото мога.  - тихо каза Роби. 

- Да - рече Беки - сега ние сме отговорни за тях. Ние разбрахме за тях и сега сме отговорни нали?

- Има нещо такова.  

- Дали и Бог е такъв, Роби? Дали и той се намесва или е само свидетел? 

- Не знам, Беки. Не знам за Него нищо друго освен, че вижда всичко и ако не се намесва поне малко...не знам. Би било жестоко. 

Те се загледаха в апартамента срещу тях. Жената беше събрала набързо дрехите си в един куфар докато мъжът я наблюдаваше безучастно. Когато тя рече да излезе той и попречи пътя с усмивка. Опита се да я задържи. Тя го избута настрани и отвори вратата на апартамента. След малко я видяха как излезе от сградата и тръгна надолу по тротоара. На следващата пресечка спря такси и се качи. Колата се изгуби в трафика по улицата.

В по-долния апартамент възрастният човек пушеше цигари и си готвеше.

- Да слизаме от този покрив. Да измислим какво да направим за онзи старец утре. Ние сега сме отговорни за него - каза Беки.  

Двамата влязоха в сградата през вратата към стълбището. Покривът опустя. След малко по него накацаха гълъби.