Анди се опитваше да върши работата си - да пише, което той намираше за близко до невъзможно.
Томи - шестгодишният му син, облечен като каубой, блъскаше едно камионче в земята, както обикновенно обичаше да прави - поне така се струваше на баща му. Девет-годишната му дъщеря - Сара се караше на кучето, което пък се скъсваше да лае. От всички най-много за шума допринасяше жена му Лора - сякаш нарочно нареждаше на висок глас на децата да пазят тишина и да оставят баща си да работи; междувременно се опитваше да успокой ревящото бебе, Лина, което носеше на ръце.
Анди се хвана за главата. Беше донякъде успешен писател - поне можеше да издържа семейството си с писане. От издателската къща с която работеше му бяха дали аванс за сборник с разкази - Анди беше казал, че има много идеи. Оказа се, че няма чак толкова много идеи, но работата по сборника все пак напредваше - бавно, мъчно, а крайният срок бе близо. Колко по-добре би било ако не го разсейваха. Ако имаше малко тишина...Беше почти завършил ...