Има един разказ на Чудомир – „Павел Иванич – качулката“. Той е хумористичен. Тази качулка е друга.
Разказа ме отнася в далечната 1998 година. Бях на трийсет и една година и бях спечелил зелена карта. Преди да дойда попитах един приятел, който със семейството си вече от три години сърбаше емигрантската попара – зелената карта късмет ли е или проблем. Той каза – зелената карта е болест.
Имаше право. Започва с трескаво попълване на документи, интервюта, търсене на пари, самолетни билети, разговори със семейството, приятелите и познатите. Очите ти блестят, бузите горят, сънят е неспокоен, изпълнен с невероятни картини на Америка, родени от въображението.
С пристигането треската се сменя от болките на неразбиране на езика, търсене на работа и дом в непозната държава и чувство че си загубил почва под краката. Този емигрантски световъртеж е следствие на пълна липса на роднини, познати и приятели, на които можеш да се довериш. Това е социален вакуум. Увисваш в безвъздушното пространство и си добре, ако до теб е съпругата ти и имаш пари за телефон да се обаждаш в къщи. Но вакуума си е вакуум и ти безцелно размахваш ръце и крака в надеждата да закачиш някой, да се запознаеш с него и да получиш малко стабилност. Един ден, ако успееш да се стабилизираш може и да се добереш до някоя обитаема планета, където има нормален дом, работа, време за почивка и нормално приятелство – просто ей така за удоволствие.
В началото човек не подбира познатите и приятелите си. Всяко познанство е добре дошло. Легални и нелегални, мъже или жени, дупничани, врачани, софиянци, градски, селски няма значение. Търсиш българи. Всеки, който говори български автоматично се възприема, като приятел. То всъщност не е така. Доста често не е така. Много от връзките ми завързани с хора тогава, отшумяха и се изгубиха във времето. Позабравиха се. Други останаха спомени за цял живот. Някои с лошо, но повечето с добро. Човек бързо забравя лошото. Страната, която напускахме с времето ни се струва най-хубавата страна на Земята. Рая от Библията е стократно по-чудесен, защото сме прокудени от него.
Някой тогава ни каза, че в Индианаполис има българска църква. Не бяхме възпитани в религия и на църква нямахме навика да ходим, но като разбрахме за българската църква и още същата Неделя бяхме там на богослужението.
Българската църква Свети Стефан е разположена до кръстовището на Кеслер и 16 та улица. Кварталът не е добър. Много наркотици и убийства стават в този район. Църквата е хубава едноетажна сграда с каменна облицовка на стените. Има и мазе в което хората традиционно се събират след службата за неделно кафе.
В Църквата се запознахме с отец Димитър – православен свещеник от Плевен – града на жена ми. Той ни причасти, а после в мазето видяхме бай Димитър Настев и съпругата му баба Василка Настева. Бай Димитър с костюма си, очилата си и силният си премерен глас, приличаше на селски учител, какъвто всъщност и беше в миналото, а баба Василка с черната си забрадка и отрудените си ръце ми заприлича на мочта баба Велика.
Те живееха в Логанспорт, Индиана – градче на час и половина път с кола от Индиднаполис. Те всяка Неделя пътуваха за да дойдат на службата в църквата. Запознахме се с тях и те ни дадоха адреса и телефона си, и ни поканиха да им погостуваме някой ден.
Разбира се ние не пропуснахме да се възползваме от поканата. Къщата им едноетажна спретната тухлена постройка беше разположена на малък хълм. В градината около къщата растяха трендафил и люляк. Имаха си и зеленчукова градинка с домати, чушки и краставици. Тази къща на хълма в центъра на Индиана отвън напомняше страшно много на българска селска къща. Когато влезнахме вътре това чувство само се засили. Под краката ни имаше тъкани черги, а къщата миришеше на Прясно сварен боб и изсушени червени пиперки.
Бай Димитър и баба Василка ни поканиха на масата. Баба Василка беше наготвила страхотен боб. Бай Димитър ме попита какво ни е докарало в Америка. Аз му разказах за икономическата криза и малките заплати на лекарите в България надявайки се да го впечатля и да предизвикам съжалението и разбирането му. Той обаче ме погледна строго и ми каза – Ако живеехме в Българско никога нямаше да емигрираме – за нищо на света!
Ама вие от къде сте? - попитах с учудване. И тогава чух историята на бай Димитър и баба Василка, както и историята на българската църква Свети Стефан в Индианаполис.
Бай Димитър е българин от село Цапари. Той е бил селски учител. Селото е било по негово време голям окръжен център в близост то Битоля, и хората в него са имали българско самосъзнание. Много българи е имало в селото и бай Димитър е учил децата им на български език, четмо и писмо, история и култура на България. Политиката на Югославия по онова време е била да премахнат българското от тези земи и да наложат там македонски език и култура. От къде са го взимали този език и как са измисляли тази култура не знам. Знам, че бай Димитър е бил пребиван от полицията не един и два пъти и хората от селото са били заплашвани, заключвани в училището, бити и пребивани също. Не съм бил свидетел. Казвам само онова, което бай Димитър ми е казал. Знам обаче, че като следствие на тези преследвания, цялото село се вдига и емигрира в Америка. Защо не в България ли? Ами защото България не е искала усложнения и им е отказала да ги приеме. Затова.
Цяло едно село идва в Индиана, и първото нещо, което правят тези бедни селяни, когато си намират работа и виждат малко пари е не да си купят „Лексус“ или „Ролекс“, а да построят българска църква. Наричат я Свети Стефан и си канят свещеник от България на когото плащат заплата за да служи в църквата. Църквата и до днес е на самоиздръжка и не получава никакви пари от българската патриаршия. Издържа се от децата и внуците на тези селяни от Цапари, които все още са останали в Индиана. Между тях има доктори, адвокати, инженери. Сина на бай Димитър и баба Василка – Джон Настев е строител. Той си има строителна фирма и строи къщи. Взел си е жена от България – от село Лозен.
Оня ден потърсих село Цапари на картата. Има го. То е малко село принадлежащо на Битолска околия, с четиристотин жители. Уикипедия съобщава, че сто процента от жителите се определят, като македонци.
Качулката за която говоря е тази на закъснелия и безсмислен български патриотизъм. Много приказки се изприказваха за българите в Македония. Нека да ви кажа къде са те. Те са в гробищата на Индианаполис. Тук в Църквата има на стената една снимка, на която българите от Цапари са се снимали в деня на откриването на църквата. Стотици хора има на снимката. С лупа може да огледате лицата им. Ето ги българите от битолско. По-голямата част от тях вече ги няма. Почина бай Димитър, отиде си и баба Василка. Последно си отиде баба Люба. Тя остави за Църквата най свидното си – булченската си рокля. Това е страхотна българска булченска носия в червено и бяло. Не знам каква е македонската носия, на какво миришат къщите им, какво има в градините им, но знам, че тукашните Цапарци, са чисти българи. Знам, че те са много по българи от нас, които дойдохме с пари и образование и един камък няма да оставим след себе си тук за идните поколения. Ние, днешните, не сме българи. Ние само се караме и интригуваме. Ще си издерем очите на името на кого да се казва българското училище, в което вече не ходят българчета.
Не виждам какво имаме да делим с македонците. Нито е тяхна нито е наша българската култура. Тя е на бай Димитър, баба Василка и баба Люба. Ние всички сме граждани на света. Несретници без корен и дом, молещи се на златния телец. Ние всичките сме след дъжд Качулка!
Емиграцията е болест, душевна болест. Тя може да завърши с душевна смърт. След това остава труп. Трупът нарича себе си гражданин на света. Лечението на тази болест е заровено някъде там до ъгъла на Кеслер и 16-а. Някъде в основата на Църквата е чудодейното лекарство, което може да ни изцели. Да обичаш България, да обичаш Македония и да обичаш и Америка, на това ме научиха Цапарските българи без много приказки. Само с личен пример – примера на животите им. Аз никога няма да стана гражданин на света, защото душата ми никога няма да е безразлична към България Америка или Русия. Тя ще боли от това на което се е превърнала България, или от кървавата разпра между руснаци – славяни, или от мрачната бездна в която се потапя Америка. А днес душата ме боли и за Македония – бита, убивана, прокудена, мамена. Мамена от живи трупове, които нямат душа за никой, а сърцето им отдавна се е превърнало на къс злато.
Не ги слушайте. Обърнете им гръб и си направете църква, и там окачете сватбените си носии. Баба Люба, умирайки, ни завеща да правим сватби а не свади. Нека я послушаме и да захвърлим тези проклети качулки.
© Немо All rights reserved.