10.

Колкото и да се мъчих не можах да затворя отвътре проклетата врата. Както и да я дръпнех, винаги оставаше малък процеп. Не знаех дали Марсчо може да надушва следи като куче, но ако не можеше, дали открехнатата врата нямаше да събуди любопитството му.

Катя ми изкрещя да оставя всичко и аз я послушах. Тръгнах напред и повече не се обърнах.

В скафандрите се тичаше значително по-трудно. Скоро усетих как краката ми се наляха с олово и намалих темпото. Останалите също изоставаха. Двете момичета водеха групата, а Божо беше веднага след тях и непрекъснато поглеждаше дали идвам след него.

Колкото и да не искахме трябваше някъде да спрем. Нямах представа колко е дълга тази пещера, нито къде води. Все някога обаче трябваше да си починем и  решим какво да правим. Вариантите бяха толкова малко, че дори не ми се мислеше за тях. Измамната сигурност на станцията вече не съществуваше. Сега тя беше капан, от който трябваше да се пазим. Проклетото същество можеше да е навсякъде, а ние бяхме бегълци на собствения му терен.

Когато за първи път навлязохме в тази пещера имах чувството ,че огромната галерия е невероятно далеч. Сега обаче мястото, където за пръв път бяхме срещнали чудовището се появи неочаквано бързо за всички ни.

И четиримата едновременно спряхме. В червеникавата почва все още се белееха костите на предишните нещастници. Дупките в пода също не бяха изчезнали и  все още се виждаха засъхнали следи от кръв. Катя се наведе над една от тях и в същият миг изпищя. Заради скафандъра, писъкът ѝ се чу приглушено, но аз машинално вдигнах крачето от леглото. Доближих се и надникнах. На дъното на дупката, разпиляна във всички посоки стоеше човешка коса. Съдейки по големината и цветът ѝ най-вероятно беше на Дани. Нещо сякаш ме принуди да проверя теорията си. Наведох се и внимателно повдигнах косата нагоре. Тя се оказа изключително лека. От дупката се показа полуизяден човешки череп с липсваща долна челюст. Момичетата отново запищяха и хукнаха напред. Изгубил желание повече да проверявам теорията си, върнах обратно черепа в дупката. Зарових я с крак и когато всичко изчезна под червената марсианска почва неволно се прекръстих.

- Трябва да продължим, Тони – Божо ме хвана за ръката и почти насила ме задърпа в посоката в която бяха изчезнали двете момичета.

- Знам, Божо – подчиних се и оставих той да ме повлече – въпроса е къде ще отидем ?

- Ще го обсъдим. Имам план.

Божо винаги имаше планове. Може да не бяха от най добрите,но все пак ги имаше. Благодарение на него досега бяхме оцелели. Замислих се какво ли беше накарало това умно момче, да напусне родната си планета и да дойде чак тук. Мизерията. Недооценяване. Робският труд. Или жаждата за пътешествия.

Пътят след тази огромна зала беше доста по-широк. Тъмнината много подтискаше, но не можеше да се направи нищо, освен да осветяваме различни части на пътя за повече видимост. Умората обаче си казваше думата. Първоначално всички тичахме, но след това започнахме да ходим с големи крачки, а накрая нормално. Когато Елена се олюля и подпря на стената, настигнах момичетата и наредих всички да спрем. Божо се стовари на земята и започна да диша шумно. Елена последва примера му и седна до него. Аз и Катя се спогледахме. Погледът на момичето беше пълен с ужас и страх. Разбирах, че хич не искаше да спираме, но трябваше да починем малко. Не можеше да бягаме вечно. Трябваше и да вземем решение за нашето бъдеще. Единодушно.

Седнах на свой ред на земята и уморено въздъхнах. В ума си започнах да подреждам всички възможни варианти, които стояха пред нас. Но тъкмо се канех да проговоря, когато Елена надигна любопитно глава.

- Момчета,  струва ми се че там има разклонение.

Гласът й беше категоричен и всички веднага отхвърлихме идеята, да се е заблудила или да й се привиждат разни неща. Макар ,че се обърна към нас, Катя първа стана и освети с фенера тъмнината.

- Наистина има разклонение – потвърди тя – по скоро ми се струва отбивка от главният път. Доста по-малък тунел е.

Макар и смазан от умора станах и също осветих напред. Разклонението се виждаше ясно. Доближих се предпазливо и надникнах в новият тунел. Оказа се изцяло прав, но това което привлече вниманието ми беше неясна синкава светлина в дъното.

- Нещо свети вътре – съобщих на другите.

- Ти луд ли си ? – повиши тон Божо, но все пак стана и дойде да провери.

Когато забеляза сиянието  той ококори очи и загаси фенерчето си. Светлината беше мека и подканяща да се доближим.

- Съмнявам се ония педали от Земята да са направили тук камина – Катя застана до мене и направи крачка напред.

- По принцип е възможно – обади се Божо – но не виждам никакъв смисъл да го правят. Пък и дотук ходихме в пълен мрак, без да видим нито едно кабелче. Мисля ,че светлината е от нещо друго.

Незнайно защо всички погледнаха към мене. Бях забелязвал тези погледи и преди. Очакваха от мене да взема решение. И съответно да поема отговорност. С какво бях заслужил тази чест. С къдравата ми коса ли ?

- Да проверим – казах след кратък размисъл – може пък да е някаква друга част от станцията за която да не знаем.

Крайно внимателно тръгнах напред и усетих как всички ме последваха. Никой не се възпротиви или не изказа съмнения относно решението.

Правият тунел свърши и попаднахме в голяма кръгла зала.

Светлината продължаваше да сияе, но отстрани забелязахме прекалено много тъмни сенки, които трябваше да разберем какво са.

Всички почти едновременно включихме фенерчетата си. И ахнахме от учудване.

Кръглата зала приличаше на нещо като гробище.

В прави редици един до друг бяха наредени трупове в различен стадий на разложение. Онези, които бяха най близо до светлината, вече представляваха само кости, почти разпаднали се на прах. След това следваха онези, които също бяха скелети, но тук-таме по тях все още имаше плът. Почти до краката ни пък бяха най-пресните трупове с минимални следи от гниене.

Осветих най-близкото тяло отгоре до долу. То единствено нямаше никакви белези на разлагане. Чертите бяха толкова познати, че неволно се дръпнах назад. Божо също беше осъзнал на какво място сме попаднали и шумно въздъхна.

Телата не бяха на човешки същества. Всички до един бяха точни копия на Марсчо. Това тук не беше поредната бърлога на чудовището, ами нещо като гробище на неговият вид.

Нима това беше възможно. Нима тези същества притежаваха такъв интелект, че да погребват другите. Или щом усетят,че краят им наближава сами да идват тук. Значи Марсчо не беше сам или поне някога не е бил. Дали имаше още такива като него. От мисълта ми призля. Насочих отново  фенерчето към близкото до мене същество и осветих лицето му. Краката и ръцете му бяха прибрани, а противните очи затворени. По него нямаше следи от насилие. Изглеждаше сякаш е заспал. По другите същества също нямаше признаци за насилствена смърт. Значи все пак умираха от нещо. Не бяха безсмъртни. Колко ли щяха да се разочароват от Земята при този факт. А дали щяха да си изядат ноктите, ако се окажеше ,че Марсчо е последният от своя вид.

Въпроси, които може би никога нямаше да разбера. Тръгнах бавно към сияещата стена и неволно хвърлях поглед върху редиците трупове. Божо ме последва, но двете момичета останаха на входа.

Когато доближих съвсем близо усетих дори през скафандъра ,че от стената се излъчва студ. Нямах представа как става това, но тутакси се досетих, че е заради труповете. Който и да беше направил това изглежда беше мислил само за тяхната консервация.

На стената имаше рисунка. Две същества, които приличаха абсолютно на Марсчо се държаха за ръце и гледаха един в друг. Над тях имаше изрисувани две планети, които веднага разпознах като естествените спътници на Марс. Над планетите имаше множество звезди, които обаче бяха нарисувани като кръгли малки топчета.

- Мили боже – прошепна Божо – нима тези същества са можели да рисуват.

Аз не намерих сили да отговоря. Погледът ми беше закован в картината. Макар и върху скала, образите бяха толкова ясни, а спътниците на Марс, толкова точно пресъздадени.

- На Земята само хората погребват своите близки и правят техен вечен дом – бавно казах аз поглеждайки Божо – това тук означава ,че това същество е умно поне колкото нас.

Божо кимна напълно разбиращо.

- Момичета – обърнах се аз назад – Трябва с очите си да видите …

Гласът ми секна. Страх проряза корема ми, сякаш някой изля киселина вътре.

Очите на непокътнатото същество  до Елена, този път бяха отворени. Злият поглед беше впит в нея.

- ЕЛЕНА ВНИМАВАЙ – изкрещях аз, но беше късно.

Съществото рязко се изправи, отвори голямата си уста и налапа цялата глава на момичето, заедно със скафандъра. Чу се шум от трошене на метал и кости. До нея Катя изпищя и инстинктивно се дръпна назад. Аз се затичах към Елена, но когато пристигнах до нея, съществото разтърси тялото си. Главата на момичето се отдели от тялото, което  пръскайки огромни фонтани от кръв се свлече на земята. Нов хрущящ звук и осъзнах ,че каската на скафандъра, заедно с главата в нея се счупи на дребни части. Нима Марсчо беше толкова силен?

Божо ме блъсна напред и извика да бягаме. Никой не тръгна обратно към станцията, защото знаехме ,че тя е капан. Всички поехме към тъмният неизвестен коридор, желаейки по-скоро да се отдалечим от проклетото гробище. За последен път хвърлих поглед назад и видях как Марсчо се опитва да разкъса скафандъра на Елена , за да се добере до все още топлото ѝ тяло. Нещо ми подсказваше ,че трупът не беше оживял, ами Марсчо ни беше устроил засада, правейки се на мъртъв. Трябваше да се досетя , още когато видях,че тялото няма никакво разложение. Трябваше да стоваря крачето на леглото върху противното му лице. Трябваше…