8.
Марсианската нощ беше настъпила, а небето за пръв път от доста време се беше изчистило. Двата естествени спътника на планетата се виждаха ясно, а по близкият от тях създаваше илюзията, че само с един скок можеш да се озовеш на повърхността му. Над тях звездите трептяха със собствената си светлина. Оттук все още можеха да се разпознават всички съзвездия като на Земята, но все пак личеше някакво малко „разместване“ в тяхното положение.
След като счупихме всички камери, отново се заловихме да претърсим основно станцията. Имах надежда ,че освен крачетата на леглата, може да намерим нещо друго, подходящо за оръжие. Но колкото и да се старахме не измислихме нищо. Сградата сякаш беше строена за убежище на малки деца. В нея нямаше нито един остър предмет. Дръжките на вратите бяха единствено изключение, но те бяха вградени и изваждането им изглеждаше невъзможно. Когато отново се събрахме в трапезарията изглеждахме унили, но все още далеч от паниката. Мисълта ,че само една стоманена врата ни дели от древен марсиански хищник даваше много поводи за нервни кризи.
Макар и счупили камерите , всички бяхме убедени ,че от Земята продължават по някакъв начин да ни следят. Въпреки това не ни пукаше какво говорим, нито пък си шепнехме. А в момента Божо излагаше пред всички ни двете му най-разумни теории.
- Трябва ми един ден, не повече – говореше разпалено той – за да разглобя електрическата инсталация и да проверя движението на електричеството в тази сграда.
- Сигурен ли си ,че ще можеш да се справиш, момче ? – не му вярваше Светла – в моят град всички мъже се правеха че разбират от електричество и накрая ние жените винаги викахме професионални техници.
- Станцията е строена на земята – Божо впи в нея фанатичен поглед – както сама забелязваш навън е нощ и температурата е около – 100 градуса. Тук обаче ни е светло и топло. Тъй като не виждам някъде да грее камина и да светят свещи, остава електричеството. Токът преминава през сградата и вероятно някъде има огромен акумулатор. Не бих се учудил ако се зарежда от слънчеви панели. Но в нашият случай това не ни интересува. Ако успея да проследя добре цялата инсталация, може би ще успея да събера електричеството на едно място и да го използваме като оръжие.
- Идеята не е лоша, Божо – подкрепи го Катя – но има много въпросителни. Първото е какво ще се случи ако използваме електричество и по някакъв начин стане авария и останем на тъмно и студено. Второ не сме сигурни ,че токът може да има ефект върху това чудовище. И третото най важно нещо е – с какво ще го примамим до тока. Ясно е ,че не можеш да изобретиш електрически мечове. Хубаво – можеш да ползваш кабелите на станцията, но се съмнявам тези кабели да са безкрайни. Според мен идеята за електричеството е да се ползва само като самоотбрана. Не и за нападение.
- Кажи и втората идея, Божо – намесих се аз, преди да започнат нови спорове.
- Втората идея е малко по сложна, но също напълно приложима според мен. Ракетите с които дойдохме тук все още имат в резервоарите си гориво. Ще източим това гориво и ще го използваме да залеем и запалим това същество.
- И как ще го запалим като нямаме огън ? – попита Стамен.
- С искра – повиши тон Божо - проблема не е как ще го запалим, а в какво ще съхраняваме горивото. Пробием ли резервоара ще е хубаво да стои тук на топло. Навън ще замръзне като нищо.
- Да имаше един камион-цистерна в гаража на станциятааа – въздъхна замечтано Светла, но тонът й беше насмешлив и циничен.
- Добре, аз изложих моите тези – каза примирено и ядосано Божо – нека чуя вашите предложения.
В трапезарията настана тишина. Никой не проговори и отново се убедих в старата поговорка, че е по лесно да критикуваш, отколкото да направиш нещо. Разбира се, не я споделих с другите.
- Божо, колкото и да са трудни твоите идеи, засега те са единствени. Само ти от нас можеш да се занимаваш с електричество и да работиш по двигателя на ракетата. Но аз предлагам да изчакаме малко. Може пък това същество отново да потъне в сън и да забрави за нас. – постарах се гласът ми да звучи приятелски и неутрално.
- Съмнявам се – контрира ме Елена – чух го как блъска по вратата. Надали ще заспи, знаейки ,че тук има плячка. Според мен ще търси начин да ни докопа.
- Затова не трябва да напускаме станцията – повиших тон аз – имаме храна и вода за още няколко дена и няма да мърдаме никъде. Никаква пещера, никакви разходки навън. Когато запасите ни свършат ще преценим как да отидем до ракетата и да си набавим още.
- То друго така и така няма какво да правим – примирено въздъхна Стамен - не можем да се върнем на Земята и да пречукаме онзи мръсник.
- Божо, утре ще ти помогна да прегледаш инсталацията. Не разбирам много от ток, но не съм и съвсем начинаещ. Сега обаче искам да си почина. Денят определено не беше от най-хубавите в живота ми.
Другите ме изгледаха учудено, че точно в такъв момент мислех за сън. Но в действителност напрежението си казваше думата и имах нужда от почивка, независимо дали ще заспя. Не ми пукаше какво щяха да правят другите. Дали щяха да спят или не това беше тяхно решение. Цяло чудо беше ,че засега все още бяхме запазили добрият тон и не се карахме сериозно. Може би факта ,че сме обречени и изоставени на тази планета ни обединяваше. Солидарността на прецаканите.
Никой от нас не предложи през нощта да оставяме постове или да спим на смени. И до ден днешен си мисля, че ако го бяхме направили, както и когато пренебрегнахме човешките пръсти на вратата, нещата щяха да се развият съвсем различно. И ужасяващият женски писък, който чух посред нощ, можеше да бъде избегнат.
© Джон Лейзър All rights reserved.