5.
Пещерата се оказа достатъчно широка, за да вървим по двама един до друг. Беше съставена изцяло от червеникава глина, която много приличаше на втвърден марсиански прах. Подът беше неравен, но все пак по него се ходеше спокойно. Въздухът беше разреден, но все още ставаше за дишане. На мен това ми се виждаше странно. Независимо ,че бяхме под земята в пещерите трябваше да съществува марсианската атмосфера. Но ние всички дишахме спокойно атмосферен въздух. Може би въздухът от станцията „пречистваше“ мястото донякъде. Друго обяснение не можеше да съществува.
Тунелът се оказа дълъг, но не се появиха никакви разклонения. Фенерчетата ни осветяваха пътя, а видеокамерите работеха, макар че никой не се стараеше за качеството на гледката. Постепенно таванът започна да се извисява нагоре и да става все по висок и по висок. Шумът от стъпките ни кънтеше силно. Никой от нас не говореше, единствено Стефан от време на време пускаше някоя ругатня, когато въжето за връщане се оплетеше в някоя неравност. ...