Когато излязох от входа на сградата, навън ръмеше леко дъжд. Загърнах се по-плътно в палтото си и закрачих бързо. Не обичам да се мокря. Беше ранна пролет, онова време, когато дните ставаха все по-топли и по-топли, но дърветата още не бяха зелени. Не мислех за нищо, около мен се мяркаха безличните силуети на другите хора...
Знаех, че е след мен, от няколко дни ме следваше плътно всеки път, когато излизах някъде. Поддържаше доста голяма дистанция – около 50 метра, достатъчно, за да не привлича вниманието и все пак толкова близо, колкото беше необходимо да не ме изпуска от поглед. Беше дяволски добър, не знам от кога ме следва, но го правеше с умение и обиграност. Когато се обърнех рязко, никога не гледаше в мен – най-често съзерцаваше някоя витрина или зяпаше втренчено в часовника си. Никога не носеше едни и същи дрехи – всеки ден беше с нов костюм, за да не прави следенето твърде явно. Често дори си слагаше изкуствена брада или мустаци – още един признак на целенасоченото му намерение да остане незабелязан. Когато излизах на открито, никога не успявах да го открия с поглед, дори след внимателно вглеждане в двете посоки. След няколко крачки обаче усещах натрапчивия му поглед, далечния ехот на неговите стъпки.
Разбрах за съществуването му съвсем случайно – един ден излизах от една книжарница, когато се сблъсках с него. Беше облечен с тъмносив шлифер, а каскетът стоеше нахлупен на лицето му. Не му обърнах внимание, но някакси бледото му и съсредоточено лице се беше запечатало в главата ми. Няколко дни поред го засичах на най-различни места – на спирката от другата страна на улицата, на будката за вестници, седнал на маса на откритото кафе на площада. Постепенно в мен започна да се надига подозрението, че той нарочно беше загатнал за присъствието си, сякаш, изморен от непрестанното следене, беше решил да се покаже на жертвата си, за да увеличи въздействието на своето присъствие. А може би преминаваше към следващия етап от неговата задача – узнал вече достатъчно информация за мен и навиците ми, се опитваше да ме накара да сбъркам, да се издам, да покажа страх или неувереност. Разбира се, аз се опитвах, доколкото мога, да игнорирам присъствието му, да не правя резки движения, да не се опитвам да се измъкна, да не се издавам, че знам за съществуването му, макар че, сигурен съм, той много добре съзнаваше, че е разкрит. Въпреки това моят преследвач продължаваше да изпълнява ролята си много умело, с необходимия професионализъм и отдаденост.
Тъй като аз никога не съм се поддавал на заплахи или натиск, тази игра на котка и мишка в един момент започна да ме привлича. Харесваше ми чувството, че съм част от една сложна игра, в която всеки ход беше резултат на огромно напрежение и продължително обмисляне. Скучните ми и безинтересни дни на работното ми място придобиха нов смисъл, непрекъснато обмислях по кой маршрут да поема, когато се прибирам, кои превозни средства да използвам, как да планирам действията си, така че да държа в моя преследвач в напрежение и неведение за моите истински замисли. Целта ме беше да го накарам да се издаде по някакъв начин, да го принудя да направи грешна стъпка, която да го принуди да действа прибързано и необмислено.
Играта, която играехме ние двамата, постепенно погълна напълно моето съществуване. Неща, на които до този момент не бях обръщал никакво внимание преди – полъха на вятъра, цвета на асфалта след дъжд, превключването на светлините на светофара, придобиха огромно значение за мен. Всеки детайл от заобикалящата ме среда придоби неразривна връзка с мен и моя преследвач – разплискването на локва от преминаваща кола, звукът от отварянето на чадър, се врязваха дълбоко в мен, целият се бях превърнал в една жива мембрана, трептяща на всяко околно въздействие. Всяка подробност имаше значение за разбирането и осъзнаването на присъствието на моя преследвач. Моментите, в които изпълнявах моята роля, се превърнаха в единствените признаци на моето съществуване. Вечер, след края на един изтощителен ден на непрекъснато дебнене, обикновено седях до прозореца и унило поглъщах остатъците от храна, останали от незнайно кога. Понякога звънеше телефонът, но аз не го вдигах. Единственото, което имаше значение, беше новия ден и звукът от стъпките по улицата.
Постепенно нещата започнаха да придобиват нова посока, която, мисля си, беше абсолютно логична. В определени моменти моят преследвач сякаш забравяше за моето присъствие, подминаваше ме, когато аз спирах за вестник или чаках да светне зелено. Тогава от преследван аз се превръщах в преследвач, пъхах ръце в джобовете си, нахлупвах шапката си ниско на челото, постепенно се сливах с околната среда. В началото, когато ми се отдаваше възможност, го следвах от доста далечно разстояние. В течение на дните, с придобиването на увереност, все повече и повече скъсявях дистанцията. Моят преследвач обикновено вършеше съвсем обичайни неща, когато игнорираше моето присъствие – разхождаше се, четеше вестник в парка, обядваше в различни закусвални. Всяка вечер обаче се прибираше в различен апартамент, сякаш си играеше с мен, намекваше по този начин, че никога няма да разбера истинската му същност и мисия. Както вече споменах, моят преследвач обичаше да се дегизира – мога с голяма увереност да заявя, че всеки ден той беше с нови дрехи и аксесоари, които до неузнаваемост променяха външния му вид. Често дори го виждах преоблечен като жена, през цялото това време той премина през всички възрасти и размери. Това обаче въоще не ме затрудняваше да го разпозная, когато се лепваше за мен, а и после, когато аз тръгвах по стъпките му.
След няколкото месеца, през които живеех като в някаква мъгла, можете да си представите ужасът, който изпитах, когато една сутрин излязох от входа на блока, изминах няколко метра, а звукът от стъпките на моя преследвач не се появи. Трескаво се заослушвах, завъртях глава наоколо, не, нямаше го зад дървото, нито на отсрещния тротоар на улицата. Затичах се с надеждата да го накарам да се измъкне от тайното си укритие, спирах се рязко на ъгъла на някоя улица, връщах се назад, но той така и не се появяваше. Цял ден напразно обикалях из близките пресечки – моят преследвач беше изчезнал. В онзи момент започнах да се питам – в мен ли беше грешката? Бях ли допуснал да се разкрия прекалено много? Или може би го бях подлашил с моето дръзко поведение? Имаше и друг вариант – той просто беше получил неговото удовлетворение, беше достигнал до усещания, които нито едно скучно и еднообразно ежедневие не биха му донесли. Това беше изключително егоистично от негова страна, играта е винаги за двама, трябваше да ми даде някакъв знак какво смята да прави. Сега сигурно се наслаждава на моето безсилие и раздвоеност, които без съмнение е мислил да ми причини от самото начало. Трябваше да се осъзная навреме, че този живот, който водех от няколко месеца, все някога ще свърши. Не, няма да стане, винаги има изход, това преживяване ми даде сили, които никога не съм имал, мисли, изходът е пред теб, преплитат се случки, събития, улиците са все още прави, има време, хората няма да свършат, асфалтът пулсира с ритъма на профучаващите коли, тях не ги интересува, уличните лампи хврлят дрезгав воал от светлина върху уморените шофьори, винаги са непознати, стрелкат се в различни посоки, не подозират колко са еднакви, суетата им е заразна, не и за мен, утре е нищо, да изчакаме да видим какво ще стане, любопитството е много силно, винаги има нещо ново, не искаш ли да дойдеш с нас?
Илизам от входа, отново ръми дъжд. Нахлупвам каскета ниско на челото си. Хората са толкова много, винаги има някой забързан, изключил сетивата си за външния свят. Това е моята жертва. Ето го и него, пристъпва уморено, в ръката си държи чанта, костюмът му е измачкан, в очите му не се чете нищо. Започвам да ходя с неговия ритъм, без да го изпускам от поглед. Засега не подозира нищо. Ще му дам малко време, за момента предимството е на моя страна. Той също ще получи своя шанс, нека не избързваме. Чувството, че отново съм в играта, ми вдъхва увереност. Искам този път да стигна до края.
© Иван Дойков All rights reserved.