Някой каза на тъжният клоун, че през тъгата може да се свърже с хората! Някой излъга клоунът, а той – глупака повярва на думите и реши да пробва. Изтри гримасата- усмивка и показа тъгата и болката. Показа слабостта и уязвимостта такива, каквито не бяха виждали отдавна хората.

 А раните му бяха наистина грозни…

1 вик..

“ Ти си увреден! Махай се! Нямаш място сред нас – хората! Защо оцеля? Защо не полудя? Защо изтърпя всичко това, а не приключи с живота си гаден?“

И виковете ставаха все повече…

Етикетите се лепяха по тялото на клоунът, а той поемаше, поемаше думите рани в себе си доколкото можеше. Притихна. Цялото му тяло се напои с отровите. Замисли се:

Защо ли му трябваше да разказва за болките си?

Защо ли му трябваше да вярва, че в света има място за тъжните хора?

Защо не разбра, че само маската може да го свързва с другите хора?

 Затвори очи и спря да вярва в доброто, в света и в... хората!