Комисар Фратели седеше зад бюрото в кабинета си и замислено оглеждаше няколкото снимки, разпръснати пред него. Спря се най-дълго на онази, запечатала скритото зад маска лице на мъжа в мерцедеса на Краньоти, излизащ от градския паркинг. Бе тясно, издължено и донякъде навяваше спомени за ужасеното лице от картината на Едвард Мунк „Писък”. Той вдигна очи и погледна пристъпващата от крак на крак полицайка пред бюрото му.
– Отлична работа, полицай Маринели!
– Благодаря, господин комисар – отвърна младата жена, заставайки мирно за миг.
Не беше висока, с леко закръглено лице. Като че ли униформата ù бе малко по-голяма. Имаше кафеникаво-черни живи очи и плътни устни. Лицето ù излъчваше приветливост и свежест, а от нея се разнасяше едва доловимо ухание на жасмин.
– Едва ли ще имаме късмет с разпознаването на този мъж – промърмори повече на себе си Фратели.
– Това е най-добрият кадър. Лошото е, че такава маска може да се купи навсякъде. Освен това се обадихме и на секретарката на Краньоти, която ...