ГЛАВА ВТОРА, НАСТАВЛЕНИЯТА НА БАБА  АРА. ДРУЖИНАТА ТРЪГВА НА МИСИЯ

   Имаше един раздел в книгата, който изброяваше откъде трябва да минат децата, преди да стигнат до Долната земя. Въпреки че Дарена и Звездочел имаха опит и вече бяха ходили там, разбраха, че по пътя има някои важни изпитания, с които непременно трябваше да се справят. Първо, оказа се,че не могат да стигнат направо до Долната земя с наличния си превоз, а ще трябва да оставят машините,  коня,  делфина и орела далеч преди стените на омагьосаната земя. Освен това ги чакаха и други трудности.

- Гората на птиците-тирбушонки... какво е това?

- Мисля, че знам- каза баба им, преди време лекувах един пътешественик, който едва се беше спасил от тях. Това са птици, които , вместо клюн имат тирбушон и го забиват в главите на жертвите си, докато стигнат до мозъка им.

- Но как ще се предпазим от тях? - попита Русалия, в книгата нищо не е написано.

- Спокойно, усмихна се баба им- Имам един чувал с коркови тапи от близкия ресторант, ще ви изработя специални шапки, с които ще обезвредите опасните тирбушони. Когато птицата пробие тапата, ще я хванете и ще измъкнете тирбушона от главата й, а отдолу ще остане обикновен клюн. Да, деца, птиците не са се излюпили с тирбушоните, злите Полусенки са ги закачили на главите им. Така те не могат да се хранят нормално,затова са станали зли и нападат пътниците.

   Следващото препятствие беше Полето на подлите привидения и гадните интриги.  Докато вървят през него, те щяха да получават видения как най-добрите им приятели ги предават. Трябваше във всеки момент да си повтарят, че вярват в приятелството и че никога няма да се поддадат на лъжата. Там баба Ара не можеше да ги защити, те просто трябваше да се справят сами, да се държат близко един до друг и да си вярват безрезервно.

    За следващото препятствие не се знаеше нищо. Казваше се „Ханчето на глупците“. Никой не беше стигал дотам, както се разбра от проучванията на Ара. Предполагаше се, че там ги дебне най-голямата опасност.

- Но какво могат да ни сторят някакви си глупци?- недоумяваше Дарко. Той си мислеше, че щом се казва така, това място щеше да е населено с глупаци.

- Мисля, че ще трябва да го избягвате и изобщо да не се спирате в него. Макар, че не знам как ще го познаете...

    Градината на вещиците беше следващото гадно място. За нея пишеше само,че не бива да бъде докосвано нито едно цвете, нито една тревичка, защото така присъствието им тутакси щеше да стане известно на вещиците от долната земя.Трябваше да намерят единствената пътека и да минат по нея много внимателно. След нея вече бяха стените , които ограждаха Долната земя.

     Но и тях не можеха просто да ги изкатерят или прескочат. В книгата не пишеше как ще се справят, споменаваше се само,че ще им помогне приятел, ако прецени , че са заслужили помощта му. Всички много се чудеха кой ли ще е тоя приятел, но никой не познаваше такъв, който безпрепятствено да може да стигне до там и дори да им помогне.

    Имаше и други неща, които не разбираха. В книгата се говореше за завързващата магия, за сестринския обет, за някакво катерене по водопад, но нищо не беше обяснено. Надяваха се когато стигнат, момчетата , които бяха затворени там,  да могат да им обяснят.

   И ето,че настана време да поемат на път. Последни напътствия от баба Ара, раниците, пълни с палачинки и баница, гривата на Звездочел блестеше , чиста, сплетена на десетки плитки, а крилата на Вихрокрил свистяха на вятъра. Бордовият компютър докладва на Ева, че „Лейди Патрисия“е готова за полет, джорданомобилът  хвана въздушните течения и завъртя двигателя си, а от мотора на Лора се чуваше вълшебна музика. Принцеса Русалия намести на пръста си пръстена , който някога баща й беше подарил на майка й и тихичко си пожела късмет.

    Така тръгнаха и бързо стигнаха на едно странно място, което приличаше на пустиня, заобиколена от необикновени дървета , а те сякаш бяха излети от метал и клоните им бяха покрити с остри шипове. Огледаха се и видяха една тясна пътека, която водеше извън него. По нея можеше да се върви само пеш, един по един и явно това беше мястото, където трябваше да оставят всичко и да тръгнат само с по една раница с най-необходимото.

  Беше много трудно да убедят животните, особено Курт, че трябва да ги оставят и да продължат без тях. Всички недоумяваха защо трябва да се разделят, но нямаше друг начин. Когато Курт се опита да подскочи над върховете на дърветата и да заплува в небето, нещо силно го чукна в носа и го събори на земята. Звездочел се опита да препусне напред,но блъсна челото си в невидима стена, Вихрокрил изобщо не можа да излети, защото крилете му изведнъж натежаха,  сякаш беше направен от бронз като някои от орлите по старите сгради. Бордовият компютър на самолета не работеше, моторът на Лора мълчеше, джорданомобилът не помръдваше, само шалът на Русалия кротуваше на врата й.

  Не вървяха много , а може би така им се стори, защото слънцето още беше високо в небето и огряваше дърветата и храстите наоколо. Изведнъж небето потъмня.

- Пазете се! Птиците тирбушонки идват!- извика Дарко, който вървеше най-напред - Наведете се и ги оставете да се хванат в тапите, не помръдвайте, докато не сте сигурни, че не могат да се отскубнат!

  Облакът се приближи с голяма скорост, по няколко птици атакуваха всяко от децата. За тяхно щастие, планът на баба Ара се оказа съвършен. Когато се увериха, че всички птици са се хванали в тапите и не могат да отлетят, децата внимателно свалиха каските от главите си и започнаха да освобождават птиците от тирбушоните. Отначало клетите пернати се дърпаха, но когато се почувстваха свободни, оживено зацвърчаха.

- Слушайте, те ни благодарят! - извика Виктор, който веднага разбра какво искаха да кажат птиците - Казаха, че от стотици години били принудени да носят тия тирбушони и да нападат минаващите, защото иначе не получавали храна от Полусенките.

- Попитай ги къде са тия полусенки и как можем да се защитим от тях - каза Джордано - Защото сега те и нас ще нападнат.

   Но птиците не знаеха, посочваха различни места, короните на дърветата, входовете на пещерите, дъната на пресъхналите потоци, хралупите на дърветата, дори дупката на язовеца. Казаха, че понякога полусенките били добри и не ги закачали, но друг път ги наказвали, че не са убили повече хора. Заковавали крилете им на някое дърво и когато искали да се освободят, губели част от перата и кръв  изтичала  от пробитите им тела. Но вече всичко било свършило,те били свободни, можели да ловят мушици, да кълват зрънца и да пеят, докато летят под облаците.

  Децата се сбогуваха с орляка и продължиха пътя си докато излязоха на широко и пусто поле.Донякъде се зарадваха, че няма да вървят през бодливи храсти и камънаци, но Дарена изведнъж им напомни за следващото изпитание.

   Това , което последва, беше жестоко и неочаквано. Всеки се сблъска с кошмар, който никога нямаше да забрави. Вървяха мълчаливо, хванали се за ръце и всеки преживяваше своя, стиснал зъби и вперил поглед напред.

 ... Дарена се отзова хваната за въжето в дълбок кладенец, а то постепенно се късаше. Някъде горе виждаше подигравателно ухилената физиономия на Лора, която размахваше голяма ножица и се канеше да пререже и последната нишка. Искаше да извика, да я помоли да не го прави, да потърси помощ, но мисълта, че това не е истина пробиваше страха и й даваше сили. Колкото повече поддаваше въжето,толкова по-упорито момичето си повтаряше: “Лора е моя приятелка, тя е добра, тя е готова винаги да ми помогне, давала ми е да й карам мотора, а аз съм я возила на Звездочел! Двете си разделихме сребърно сърце преди месец и никога няма да се разделим!“

  ...Дарко изведнъж почувства болка, ръцете му бяха завързани отзад , а към него с нож в ръка се приближаваше Виктор.

„Помогни ми, Вик, срежи въжетата!“искаше да извика момчето, но другият го гледаше хладно и жестоко и замахна с ножа към гърдите му.

„Виктор е мой приятел, бавно съобразяваше Дарко, той спря кръвта от ръката ми ,когато се порязах на стъклото от счупения прозорец в изоставената къща, където играехме...той никога не може да стори това!“, повтаряше непрекъснато и се молеше да не вижда повече ножа над главата си.

  ...Русалия се биеше на живот и смърт с момиче, чието лице не можеше да види. Непознатата протегна ръцете си с дълги нокти и ги насочи към очите й, издра бузите й, плисна кръв и тя разпозна Ева. Понечи да се защити, но другата хвана ръцете й с едната си ръка и започна да й нанася удари по цялото тяло.

„Това не е истина, Ева винаги говореше с мене, когато оставах сама в къщи и се страхувах. Даде ми любимото си мече Тайлър да ми прави компания, помагаше ми да се науча да пиша...Не вярвам, не вярвам, повтаряше си момичето, въпреки болката,Ева ми е приятелка!“

   ...Джордано стоеше на терасата, а стаята зад него беше в пламъци, не можеше да избяга, а беше на десетия етаж. Изведнъж близо до него се появи Русалия , шалът й се издуваше като платно на вятъра. Смееше се ехидно и се отдалечаваше от него.

„Русалия, помогни ми!“, искаше да извика момчето, но от устата му не излизаше нито звук, “Русалия, ще изгоря тук, моля те, нека се хвана за тебе!“

  Но красивото видение на нежното момиче и пъстрия шал отминаха и само жестокия смях на принцесата отекваше заедно с плющенето на пламъците.

„Не, сепна се Джордано, Русалия е най-красивото момиче на света, тя ме почерпи от нейния шоколад, после ми помогна да изпера изцапаната си тениска! Русалия е моя приятелка и нищо не може да промени това!“

   ...Виктор се отзова в пълен мрак, светна с фенерчето и видя Курт , целият в кръв.В сърцето му беше забита метална вила с остри шипове, а вилата държеше Дарена.

„Защо го убиваш, Дарена? Какво ти е направил? Той е толкова добър, толкова мил, аз го гледам от малък!“ Огромна мъка  притискаше гърдите му и замъгляваше погледа му, а момичето отсреща с леден поглед забиваше вилата още по-дълбоко, кръвта течеше на силни тласъци.

„Това не е вярно, стискаше зъби и си повтаряше Вик, не може да бъде, Дарена ми изпрати книжка за отглеждането и храненето на делфините, тя подари и плетена шапка на Курт да не му изстива главата, когато се рее високо в небето...Тя е моя приятелка, приятелка и на Курт и никога няма да ни предаде!“

     ...Лора лежеше на асфалта,затисната от падналия върху нея мотор, кракът я болеше много, сигурно беше счупен. Покрай нея бавно мина Джордано, погледна я с безразличие и продължи.

„Джоржано, помогни ми! Отмести мотора, ако използваш ей оня клон от дървото, ще можеш! Много ме боли, кракът ми е счупен!“

Но момчето отмина,без да каже дума, дори и без да я погледне.

„Това не е станало, бавно осъзнаваше момичето, той ми помогна да преобразувам мотора си и да му монтирам музикалната програма. Джорджано е мой приятел, той никога не би ме изоставил!“

    ...Ева летеше в небето, но всъщност падаше на земята. Нямаше парашут, щеше да се разбие много скоро. Видя огромен орел и Дарко на него и извика:

„Хей, момчета, аз съм тук, хванете ме! Ще падна и ще се убия, елате !“ Никакъв отговор, само орелът се издигна още по-нависоко, а тя с още по-голяма скорост се насочи към земята.

„Само видение е, Дарко е добър, той е спасил много хора. Дарко е мой приятел, той щеше да ми помогне!“

   В този момент силен вой прозвуча някъде над тях , виденията спряха и децата видяха, че все още се движат през полето, хванати за ръце.

- Забелязах, че всичко свърши, когато си казах, че Дарко е мой приятел! ,каза Ева.

- И аз това си казах, потвърди Лора, казах, че Джордано е мой приятел и всичко свърши!

   Така беше станало, никой от тях не беше се усъмнил в приятелството на другия и магията се беше оттеглила, победена от приятелството им. Защото това беше вечно приятелство , а те - Сговорна дружина.