КОГАТО ФИЛМИТЕ СЕ ОГЛЕЖДАТ В ЖИВОТА...

Първата любов ръжда не хваща!... Никой не знае защо е така... Може би, защото е най- чиста, без примеси, 100 каратова... Може би, защото често е неосъществима, нелогична или вечна, единствена, зряла... Тази, която носи удовлетворение и пълнота, радост, щастие и надежда от заедността... Защото каквито и постижения да има човек в живота си, колкото и високо да се издигне в обществото, най-накрая му остава онзи човек, с когото са сътворили историята на своята заедност... Историята на своята съдба!... Понякога животът изтича, без да са заедно двамата, без да се радват на младостта си, на веселието и празниците, на удоволствието от малките си победи в ежедневието и преодолени трудности... Само че ако Той е решил, че те ще са заедно - никой не може да Му противоречи и да оспорва решението и плана Му!...

 *                       *                  *                 *                  *                   *                  *
- Хайде, приятен ден! Пък довечера минете, ще правя пълнени чушки! Верчето ме помоли! - баба Мария изпрати сина си и снаха си на вратата, отбили се да я видят преди да отворят офиса и да поемат по пътя си в деловата седмица. Добри деца имаха с дядо Петко! Синът им Васко ръководи успяваща фирма, която дава хляб на цялото му семейство. Внуците им - Илиян и Верчето, са добри и уважителни деца, ученолюбиви и възпитани. Какво повече да искат от живота, освен да му се радват с всичките блага!!! И това беше, но не за дълго! Петко бе повикан от Светлите и се пресели при тях... Баба Мария изведнъж остана сама, половин човек, с голямата празнина от липсващия ù другар! Това бяха трънчетата, които бодяха ката ден обърканите ù мисли, попадащи в този хаос от една-единствена тарторка: ”Ами сега какво ще правя? Как ще се справя сама?...” Топла солена влага често мокреше лицето ù през дългите самотни нощи. Бъркотията се блъскаше в стените на умореното ù съзнание в дните, когато децата си бяха всяко в дома си, със своите грижи, със своята съдба. Те я изваждаха от унеса на мъглата в душата ù с постоянното си обаждане вечер да чуят как е, да видят има ли нужда от нещо, често я навестяваха, дори без да се обадят предварително, което я изненадваше радостно. Всички тия моменти бяха за нея като малки празници, макар че те живееха на една ръка разстояние - през улицата, а внукът им в съседния апартамент. Но... Ех! Винаги има едно “но”, което обръща нещата! Но тя си беше сама! Това е! Както и да го въртим, както и да го сучем, колкото и да бяха до нея най- близките ù - тя си беше самичка в грижите, в тревогите за всички, за нея самата, в тъжните мисли, които вече нямаше с кого да сподели, да обсъди... Нямаше кой да ги разсее накрая!... Така минаваха вече дните на баба Мария и нанизаха гердан от няколко години. Тъгата по Петко поутихна, но не загасна, раната от болката по него завехна, хвана ръбове от времето, но не изчезна. Тя свикна някак с тях, наместила ги на гърба си някъде измежду гънките на повече от шестте десетилетия съществуване на тоя свят. Е, нали децата бяха до нея - само две врати ги делят или една улица... Има и радости още да преживее. Внуците влизат във възраст за женене, ще дойдат и правнуци и тя се усмихна при мисълта за бебешки плач, мирис на бебе в къщата, бебешки дрешки и пеленки, детски колички и подкарали зъбчета... Така възрастната жена се опитваше да върви напред в живота, давайки си сама кураж, докато крачеше към пазара да вземе зеленчуците за пълнените чушки. Замислена, пренесена някъде във възможното бъдеще, не чу запялото птиче, което май беше сбъркало песента си, подхождаща повече за пролетта, отколкото за края на месец септември. Не го чу и се спъна...
- Марче!... Ти ли си!... - блесна светкавица, която само тя видя и почувства прерязващото ù електричество през средата на стомаха си. Така я наричаше само един човек през живота ù - първата ù любов.
- Здравко!... -  не можеше да повярва - Какво правиш тука?... - успя да изговори само тия думи, защото сякаш вчера се разделиха с него и всеки яхна вълната на своя поток в живота.
- Ами аз... дойдох да видя квартирантите. Имам апартамент в 24-ти блок! - обясни поовладелият се възрастен мъж. Баба Мария, още неокопитила се от първоначалния шок на срещата, попадна под удара на втора светкавица:
- Ама... как! Аз живея в 23-ти! Кога си купил тоя апартамент? - Ами има- няма - преди близо 30 г. Тук живеех, после, като се разведох, го дадох под наем, а аз се преместих на село. Нали знаеш - да помогна с нещо на децата! Така и така с майка им не се разбрахме и не мелехме брашно още в началото, но те не са виновни. Опитах се доколкото мога в това положение да съм добър баща. Е, не сполучих във всичко, но... направих най-доброто, на което бях способен! - въздъхна дядо Здравко и в очите му присветна коктейл от сълзи - радостни, тъжни, с чувство на вина - заслужена или не, на надежда и решимост, на плъпнали въпроси, които и той самият в момента не можа да долови. - Знаеш ли - хайде да пием някой ден кафе някъде и да се разговорим като хората. То... ние сме далече от ония кутии, дето днес ползват младите и се обичат чрез тях денонощно! - опита да се пошегува развълнуваният мъж и заедно с това да даде възможност на първата си изгора да се съвземе и да отговори на поканата му. Как се надяваше да каже “добре”!
- Ми не знам, Здравко! - почти заекващо с треперлив глас отговори баба Мария. -  Всяка сряда ние се събираме няколко приятелки на кафе в сладкарница “Малина”. Ако искаш, следващата седмица ела следобед в 14.00 - покани на свой ред с недовършена интонация в гласа тя. Дали щеше да дойде? А и като какво беше всичко това? Каква среща!... Главата ù се замая и тя побърза да се сбогува и да остане насаме, за да смели всичко, ставащо с нея и със съдбата ù. А и беше обещала довечера на децата пълнени чушки! Краката ù сами я понесоха към сергиите на пазара и тя, невиждаща и зашеметена, се отправи инстинктивно по толкова познатия ù път, когато чу след себе си Здравко да подвиква обещаващо:
- Да знаеш! Ще дойда!

*                       *                   *                       *                  *                     *
Баба Мария едва пъхна ключа в ключалката, тръсна мрежата с продуктите на масата и сама се строполи на диванчето в кухнята. Загледа се пред себе си и се прекръсти!
- Божке, Божкеее!... 30 години да сме били комшии!... Тоя Здравко!... И да не го видя никога, да не се засечем досега! Не може да бъде!... Ама Той отгоре има пръст в тая работа!...
Да бе! И как ще дойде, като не знае коя е сладкарница “Малина”! Тя така се казваше някога, а сега е кафе “Патладжан”... От плод на зеленчук! - си помисли възрастната жена и се опита да се ободри сама, че я чакаше шетня из кухнята за любимите ù хора. И се захвана - хайде, Марийке, не се помайвай!... Развъртя се, развихри се и хич не се усети как чевръсто сновеше между хладилника и печката, между балкона и мивката... Вечерта децата дойдоха гладни за бабините и мамините чушки. Едва успяваха да произнесат хвалбите с пълни уста:
- Е, майче, само ти ще им правиш вече пълнени чушки! Какво им слагаш наистина! Следващия път, като решиш пак, да ни се обадиш от предишния ден! - се шегуваше и я хвалеше снаха ù. А внучката я оцени “Браво, бабче! Супер си! Браво, бабче! Страхотна си!”... Но не знаеха, че този път в гозбата тя сложи, без самата да разбере, и една нова подправка!...

*                         *                         *                       *                           *
Заредиха се дните на баба Мария, оцветени по съвсем друг начин. Децата забелязаха, че тя започна да се вижда с приятелките си регулярно, лицето ù се освежи, доби някак различно излъчване и цвят - като на влюбен човек. Всеки си го мислеше тайно, но никой не го изричаше. Докато... Не дойде време да отдадат почит на тяхната майка и баба за предстоящата ù седемдесет годишнина! Събра се набързо семейният съвет и всички единодушно - и млади, и по-зрели купонджии от рода - решиха да организират пищен купон на баба Мария за рождения ù ден! Няколко дни преди събитието официално я поканиха уж тя да ги заведе на ресторант да ги почерпи! Голям смях падна при поднасянето на подаръка им. Тя си ги познаваше, че всички са от един род зевзеци - наследили малко зевзеклък от нея самата, но го и доразвили у себе си по собствено старание. Обаче този път душата ù беше свита за шегите и веселите закачки, които обикновено съпътстваха техните семейни сбирки. Здравко разбра за рождения ù ден и поиска да дойде и да я поздрави в ресторанта като истински джентълмен, а и да навакса пропуснатите години на ухажване и почит към любимата жена. 

- Сакън, Здравко! Недей! Какво ще кажа на децата! Как да те представя! Не, не! Моля те, не ми се сърди, но не идвай в ресторанта! Ще се видим с тебе на следващия ден или когато кажеш! Моля те, и толкова роднини ще има! Как ще ги погледна! - разтуптя се сърцето на баба Мария още по-силно от първия път на срещата им. Разтрепери се тя, изчерви се... Какво ще кажат хората! Ами децата??? Та тя прави 70 г. тия дни! Какво е това! Да върти любов на тия години... Сама се бичуваше и отхвърляше всякакви подобни идеи за афиш на тяхната връзка.
- Добре, Марче! Както кажеш! - съгласи се дядо Здравко, без да се засегне. Той разбра вълнението на любимата си и това още повече го стопли. То му нашепна убедително, че старите им чувства са били консервирани от времето и сега са възкресени от самото провидение. Та това е невероятен шанс и за двама им! Подсмихна се мислено зрелият луд гидия и мигом в главата му узря планът на неговия подарък.

*                 *                  *                   *                    *                       *           
 - Честито, майче! Да си ни жива и здрава и все така да си покрай нас!
- Наздраве, Маре! Дай Боже всички да дочакаме твоите години, а и твоето лице! Изглеждаш прекрасно! Къде скри последните 15 г., че не ги виждаме на лицето ти!
- Как къде! Не виждате ли! - отговори на шегата баба Мария - Аз съм на 25 с 45 г. житейски опит! – наздравицата бе съпроводена от смях и бурни възторзи. Те, както и горещите танци, не спряха цялата вечер. А когато дойде ред на тортата и духна всичките си свещички всред гласове, радост, музика и поздравления, се появи пак оная светкавица, която я порази на два пъти в няколко минути при първата ù среща със Здравко. Докато звучеше веселата глъч на купона, предизвикана от 70-те светлинки, като че от нищото откъм вратата на салона заплува един огромен букет от червени рози. После се оказаха 71! Един от любезните келнери със съзаклятническа усмивка и радостно изражение на лицето стоеше до нея и пред погледите на всички ù подаде с елегантен жест цветната феерия! Тя избухна като фойерверк в неочаквани бурни ръкопляскания, викове, подсвирквания от гостите и възгласи “Браво!” Свят ù се зави! Сърцето на баба Мария заби лудо! Уплаши се и пребледня, а веднага след това я заля гореща вълна, която обагри страните ù с цвета на розите! Ами сега? Тя се огледа безпомощна да види някой друг като автор на изненадата, но беше сигурна кой е! Нямаше сили да стане и да поеме букета, но трябваше да го направи! С последни усилия се надигна и се опита да се овладее, като се държеше за сърцето, сякаш да прикрие лудото му блъскане, така и така вече видно за всички. Пое цветята и понеже бяха много тежки, едва не ги изтърва, та се наложи да ги прихване с две ръце. На помощ беше дошъл още един келнер с огромна красива ваза с вода, в която поставиха розите на масата! Изненадата беше всеобща! Започнаха гласни обсъждания и закачки, които повишиха още повече настроението на гостите! Слава Богу, за спасението на жената се бе погрижило отново провидението и зазвуча популярна песен за рождения ден на виновницата за празника. Всички подхванаха думите и малко по малко се отвлякоха от нея.... Беше прекрасен празник! Душата ù бе по-пълна от всякога! Чувстваше се невероятно в центъра на подобно внимание, уважение и обич! И всичко щеше да е съвсем на място си, ако не беше този букет от 71 червени рози! Ами сега? “Децата вече са заподозрели нещо! Какво ще стане с мене! Ще ме осъдят! Сега станах за срам и резил на тия години! Що ми трябваше на баир лозе!” - тревожеше се жената и не знаеше какво да мисли... Докато след няколко дена семейният съвет не се събра отново и не я извикаха да разговарят с нея. “Е сега ще става тя, каквато ще!” - стегна се като ученичка, хваната с цигара зад училището.
- Майко! Ние знаем всичко! Искаме да ти кажем, че нямаме нищо против това да имаш човек до себе си и се радваме даже за тебе! - рече синът ù направо, без предисловие, без въпроси и заобикалки.
- Ама аз... - понечи да каже нещо баба Мария, но той продължи, все едно не я беше чул. - Само внимавай - с този човек нека да сте заедно, но си преценявайте добре, защото не искам да страдаш. Тъкмо ще има кой да ме отмени да те изслушва, като коментираш новините, а също и на кого да дуднеш! - заключи синът ù с незлоблив пиперлив хумор, верен на стила си. Можеше ли да вярва на ушите си!... Нима!... Тя нямаше думи!... Нито жестове! Нищо не ù остана повече, освен чувството на безгранично щастие от това, че всички се радваха на новината и се възхищаваха на смелостта, излъчването и вида ù!... Тя смъкна наистина 15 г. от лицето си и заживя нов живот заедно с първата си любов...
... Та така филмите взимат от живота! Или просто казано “като на филм”, но не е!... Като в живота е!...
Когато го поискаш и не се уплашиш като дойде!