Заваля. Небето плачеше, а сълзите му падаха безпомощно като изтръгнати. По това време хората спяха, прегърнати от уюта на меките завивки. Само те – два погледа, които вечно се търсят, но нивга се не срещат, само те - две кървящи сърца, две души, безвъзвратно изгубени, бяха отхвърлени от топлината, горейки в собствен пъкъл... и плачеха. Той, защото я беше предал, и тя, защото знаеше. А Вселената страдаше с тях.
Но времето опрощаваше греховете им и накрая те заспаха под безмилостното тик-такане на часовника. Два удара се сляха в един, две дихнаия, синхронизирани до последната стотна, две души пееха една и съща песен. Забравиха болката и оставиха небето да плаче вместо тях.
***
Слънцето изгря рано и стопли асфалта, премръзнал от снощния порой. По обяд вече всичко беше сухо, а навън щукаха всякакви хора. Времето ги гонеше, а те бягаха в ужас, че ще ги хване.
В малката антикварна книжарничка на ъгъла на улицата грееше мека светлина. Сред безкрайните лавици, претрупани с дебели, прашасали кн ...