Когато изтича мигът…

 Не знаеш ни дата, ни час, ни секунда…

 И по-добре  е така…И ако знаеш - какво?

 Няма смисъл.Не можеш да избегнеш това!

Така ли си орисан?Или така си се орисал…

Това са най-глупавите въпроси в съдба,

която не си викал, а сама е дошла…

   Защо мисля това? И защо сега? Не знам. Може би, защото сега му е дошло времето. Времето…Секундите…Мигът?! Те отдавна не са важни за мен. Може би…И може би от доста време…Време…и време…Глупави секунди, въртящи се по окръжността на живота. Стрелки, които спират и бързат, но никога не се връщат. Секундите бягат и бягат, галопират, подминават…Колко ли секунди има в един дъх? Времето - все го гоним и все не ни стига, а понякога- свършва. Тик-так…Так…Тик…

„ Не се занимавам с наркоманки! Не се занимавам, не се…”

„И аз, и аз!!!” – крещя в себе си.

Боли! Когато те отхвърлят, когато те принизят в незнанието си…Боли!

„Няма да е лесно!” – ми каза леля Вера. И с право. Не е лесно да си броиш стъпките в секунди живот. Не, не се само съжалявам.Наясно съм, че ще пукна! Това, че ще е по-скоро от момента, в който съм си мислела, че ще бъде - си е мой проблем. И ще си остане така – просто мой проблем.

   Спомням си леля ми…Не, тя е жива и здрава. Колко е щастлива? Това не знам, но мисля, че е наистина е доволна от живота си. Погледът и вече не е само огън или само лед…Стените ги няма, а слънчевите нюанси озаряват нейните очи. Леля ми…Всъщност, тя не е истинска моя леля или  по-точно кръвна,такава. А, иначе си е истинска - жива, дишаща и просто неразбрана от повечето хора. На 12 години е взела решение, което аз не бих могла. Направо и казах, че аз такова нещо, не бих направила за никого. А, тя само ми се усмихна и отвърна, че просто все още не съм срещнала съществото, за което бих го направила.Нейното решение, за което аз научих след време, но на което не се учудих. Та, това беше тя! Бих се учудила на майка си, ако вземе решение да ми даде всичките си пари и да ме гледа, точно като истинска майка. Бих се учудила и на други, и на баща си, може би, но на леля си – не. Това си е тя. Днес, макар да е променена, пораснала на години, тя, всъщност е себе си…Не мърда и на крачка от своето аз. Просто си мисля, че се е успокоила…Или на мен така ми изглежда. Но тя и баба ми бяха хората, които ми показаха колко хубав е всъщност света.

    Помня смътно, някак зад булото на  отминалите реалности…Общите спомени с леля ми са като ярка светлина в съзнанието ми. Спомням си, че не жената, която крещеше, пиеше наравно с мъжете и въртеше снага на „Радка –пиратка”, почти през вечер, мислех за своя майка, а момичето, което като слънчев лъч идваше поне два пъти седмично, отваряше дървената вратичка на кирпичената къщичка, в която бяхме на квартира и носеше винаги нещо за мен…За мен и за брат ми. Баба ми е разказвала, как с месеци са ме оставяли на нея. Всички са имали „работа”, а тя, освен изпълнената с домашни задължения лятна ваканция е трябвало и да ме гледа. Едно посрано ревящо малко същество. Биберони, памперси…А?! Да, памперси... Майка ми се е залюбила с баща ми още много млада. Родила ме е на 16…Леля, тогава е била на 12..Само на 12…А е взела решението да изтегли всичките си спестявания от банковите влогове и да ги даде, за да имам корекомска количка, хумана и памперси (стока, която е била не само много скъпа, но и трудна за намиране по онова време), а и годините са били гладни и трудни.Чакане на опашки, пазаруване с купони…Ей такива, странни допотопни неща. Било е преход от една социална култура към друга. И тъй като дядо ми, пастрок на леля ми е нямал пари да помогне на майка ми или е имал, твърде малко…се е очаквало трудности…Нямало е сухо мляко. И ако е имало е било скъпо и трудно за намиране. Та, леля ми се е съгласила да изтеглят нейните пари, завещани от нейния дядо, за да имам аз…И да бъда гледана добре. Дали са и ги върнали? Едва ли…Като познавам родата си…Те по-скоро са като търтеи, всеки дърпа за себе си, освен…тя. Е,тя май не ми е точно рода, но… Спомням си, как ме гледаше, как отнемаше от детството си, от игрите си, как и се подиграваха, че за да излезе на  кафе с приятелите си, трябва да мъкне и мен.Да, сигурно е било много смешно на другите това, че и се налага да гледа бебе и да го мие на градските чешмички в парка, защото се е напикало. Някои неща ги чувах от други познати, когато пораснах, но и да не бях го научила, знаех едно – леля ми беше нещо, което не можех да опиша. И, което и до днес не мога да направя. Нея мога само да чувствам. Как да опишеш човек, чиито постъпки и до днес не разбираш съвсем напълно. Помня  двата и вида погледи, които имаше тогава – единият леден, сякаш дебела стена отделя света от вътрешността и. Вторият - огнен, сякаш врящ казан с гъста течност бълбука и то със скоростта на светлината, но за мен и за брат ми имаше още един поглед…Поглед, който светваше в сиянието на обичта и към нас. Тя ме прегръщаше нежно, но и силно.Толкова много обич!  И сега я виждам тази обич. Макар аз вече да съм голяма, а тя да е пораснала. Да, за нея не мога да мисля като някой, който може да одъртее, просто така.

    Помня думите и…:”Стига, Сиси, можеш го, ще се справиш! Вярвай си! В себе си…Знам, че те боли. Не, не съм преживяла операции, но ти успя с първата, защо не и с тази и просто да се оправиш…”

Повярвах и, защото го казваше с такава обич и с такава страшна сила и от нея струеше вяра. Толкова много вяра, че усещах тръпки по кожата си, докато ми говореше. Не, не ми го казваше мило. Леля ми не се показва като мила, тя е твърде силна, за да бъде нещо мекушаво или нещо от рода на „мравката прави път”. Просто е силна и много, много обичлива.Често се усмихва и казва, че това, че един човек е добър, състрадателен и човечен, не означава, че той е глупав – просто така е избрал. Странни думи, но пък – това си е тя.

    И на мен ми вля от тази сила и вяра. Не знам как го прави. Мисля, че и на нея не и е ясно това, но го прави…Стига човекът да и позволи, тя го обича, и обича, и вярва в него, така все едно от това зависи живота.

„ Не се занимавам с наркоманки! – Не се занимавам, не се…”

„И аз, и аз!!!” – крещя в себе си.

Отново се връщам на това…Отново и отново!

Защо ли? Защото съм болна от рак. И мигът …на времето изтича.

„ Не се хаби…Ще се оправиш и ще забравиш, че даже е имало някой, който да ти лепне нещо от което се страхува…” – ми каза леля ми, Вера. Обичам я! Наистина я обичам. Тя никога не ми се бърка. Винаги стои настрана, но…Подкрепата и е толкова силна и така осезаемо я чувства човек, стига да я вижда. Стига да иска да види…

Какъв тъпанар! Да, момчето в което съм влюбена от толкова дълго време е просто…един тъпанар…И страхливец. Със сигурност е страхливец. Ето защо криех от другите, от него…Не исках глупавите им съжаления нито милостта им…Исках разбиране, не сополи и солени капки…Дали аз плаках? Ох, просто потоп направих…И спрях…Всичката ми соленост просто се стопира…Остана някъде из…незнайното… Затихна в тишината на вътрешните ми стени. Дали и кога ще умра? Сега, пак не знам…Всъщност, като се замисля, май и преди да науча за рака не знаех…После горе-долу се уточни…но се борих…за още секунди, за още мигове…И сега?! След поредната операция се наблюдавам. Отстрани. Не – отгоре. Чудя се, дали ще стане нещо от рязания ми няколко пъти крак? И все още не съм сигурна, че има нещо такова като лечение на ракът на костите…Боли… И като научиш, че нещата са толкова зле…още повече те е яд и на света, и на живота. Започнах да пуша. Защо не?! Разбира се, че поне нормалните неща трябва да изживея…все пак съм едва на 15, скоро ще навърша 16…Ако ги навърша…Боря се от две години. Пия разни хапчета, бодат ме с игли, слагат ми маркучи. Напълно съзнавам, че тялото, което така ожесточено изследват е моето, но и някак вече го чувствам чуждо. Дали ще разбера какво е истинската любов? А всичко останало? Онова, което леля Вера има предвид с нейното „човешки живот”…

   Ама какво прави там този ? До леля Вера, зад стъклото на интензивното…Нали бях наркоманка за него. Видя следите от игли по ръката ми и веднага ме отряза…” Не се занимавам с наркоманки!” Дори не попита.Дори…Ама какви ги блещя…Иде ми да тропам по стъклото и да изкрещя:” Махай се! Тъпанар! Махай се! Остави ме! Остави…”

Не! Виждам как леля Вера говори с него. Виждам пребледнялото  му лице. Сякаш мургавият му тен се е изнизал от кожата. Само зелените му очи искрят…Искрят?! Той поглежда към леглото. Извръща глава…Клати я. Какво? Не ти харесва ли? И на мен не ми харесва…И на мен!

Ама аз…ги чувам…

  „ Не мога да повярвам! Тя наистина ли е болна от…това?!” – пита той.

  „ Да. Наистина” – тихо отвръща леля ми. – „ И не, не е наркоманка, просто, когато се налага да те изследват толкова често, не остава време старите белези да заздравеят …” – гласът и заглъхва. Дави се. Виждам да стиска очи. Една капка проблесна по бузата и, стече се по страните и, и спря  объркано под брадичката. Само секунда от мига и се отдели от кожата, политайки към болничния под на онкологичното отделение. Колко светлина има само в тази капка?! Колко вяра има в тъжните и очи!?

 „ Аз…Боже, мислех …”

 „Виж, другият път ако ти се случи момиче да те харесва, просто не бързай със заключенията. Нима ти се е натегнала? „

Той поклати отрицателно глава.

 „ Нима те е обвинила или задушавала с нещо?”

„ Не. Тя просто каза, че ме харесва. „ – думите излизаха от устата му, примесени със звука  от свистенето на въздуха от неговите гърди.Сякаш му беше трудно да диша.

„ Като я познавам, мисля, че те е нарекла поне сто пъти „ Тъпанар!” – усмихна се леля Вера през навлажнените си очи.

„Тъпак съм! Вярно е.” – отвърна и той. Така е. Точно си такъв. Тъпанар! Просто, ти казах, че те харесвам, не че ще се женя за теб…Исках да ти го кажа, защото умирам…Защото мигът ми изтича…

„ Мъже…Момчета! Чудя се защо винаги се съгласявате с неправилното…И се обиждате от истината и правилното…” – сякаш на себе си изговори леля Вера. Той я погледна неразбиращо. Е, то това се очакваше! Кое ли? Ами да не я разбере. Думите и винаги означават много повече от това, което крият в смисъла си…

Мъж с престилка  и маска се доближи до тях.

„ Тя е добре. Всичко мина успешно. Може да бъде в ремисия цял живот. Сама знаете – това не се лекува изцяло, но…”

„ Тя какво?” – момчето, което харесвах, гледаше толкова глупаво, че чак ме хвана яд.

   Ще се оправя глупако! Ще живея! И пак няма да знам…До кога? Колко? Но ще живея…Погледнах тялото с тръбичките, погледнах леля си и него и… реших… Защо пък не? Струваше си да си припозная тялото и да се влюбя в още няколко „Тъпанара!”. Кой знае, може би все някой от тях ще реши, че си струвам усилията му да ме попита дали съм добре…А леля Вера? Тя е наистина Вяра…И обич е! Обич, която раздава и, чрез която се реших да направя още един опит да извоювам още малко време да крача в секундите на живота. Приближих се до леглото. Или се понесох…Май не съм сигурна много. Погледнах лицето на момичето, което беше там. Това бях аз. Време беше да усетя, отново  болката и чудото на човешкия живот.

Когато изтича мигът в песъчинки

в душевни трапчинки се крие тъгата,

когато изтича ти времето

в  часовник - обърната чаша в позлата,

тогава, разбираш дилемата…

Разбираш и колко самотен си всъщност,

и колко е скъпа подкрепата,

и топлата дума,и скритата същност,

и колко е нужна утехата…

Часовникът-чаша е счупен и в шепа с позлата,

отново насипва песъчинки съдбата…

„Тик-так, так-тик!” – животът затрака…