Планината беше влюбена в небето. От хиляди години. Гледаше го всеки ден - синя перелина, украсена със сребрист пух. Беше свикнала с настроенията му. Понякога синият ефирен плат съвсем изчезваше. Тогава го обвиваше одеяло от сив памук, понякога черен. Тогава ставаше тъмно. Електрически стрели започваха да раздират одеялото. Силен тътен следваше опашката на всяка стрела. И небето започваше да плаче, ту силно, ту по-слабо. Планината усещаше на гърба си всяка емоция на любимото небе. Дъждът падаше върху дървета и земята й, понякога чупеше клони и правеше дълбоки, кални локви. Яд или гняв в някои дни вледеняваха сълзите на небето и те падаха върху планината като топчета. И планината я болеше, когато небето страдаше. Тя не знаеше защо то е тъжно.
Но имаше и други дни. Златистото кълбо в небето светеше ярко, топлината му галеше върховете на планината, дърветата, тревите. Събираха се малки бели, плюшени кълбета, скупчваха се все повече и повече. И тогава небето отново плачеше, но от радост. Ле ...