И тръгна по задънената улица на живота и се оплете в толкова много стремежи. Мрежите на мечтите те спряха, но ти се огледа и видя светлината да блести... Протегна ръка, за да я докоснеш, но беше толкова нежна, че се разсейваше в невероятните ти пръсти... Ти наведе дълбоко глава и започна да плачеш, като едно малко дете... Отидох при теб и избърсах кристалните ти сълзи, които светиха като диаманти... И тогава получих усмивката, която ме накара да забравя за себе си и света, но не и за красотата, която извира от живота и се бори с мрака...
Изведнъж се събудих и теб вече те нямаше, ти нямаше място на тази лъжлива земя, ти - ангелът спящ дълбоко в мен... Ти единственото истинско чувство, което ме вдъхновява, което ме кара да чувствам човешкото в себе си, без да мисля и търся смисъла, а просто да бъда това, което съм.
Сега ти живееш в дъха, даряващ живот...
Кой ми го отне, без да попита?
Не беше ли любовта?
Не е ли и тя тази, която отново ще ми го върне?
Отговора изплува на повърхността, ко ...