– Господин президент, Земята е унищожена. – гласът беше задъхан. Думите излизаха на части и бяха почти неразбираеми.
– Големи ли са пораженията и загубите ни?
Кратко мълчание.
– Ядреният удар беше прекалено силен… загубихме почти всичко… планетата е опустошена…
Пак мълчание, този път малко по-продължително.
– Тоест, Северна Америка вече не е същата?..
Отново тежка и мъчителна пауза
– Господин президент, Северна Америка вече не съществува. Унищожена е напълно. Както и Европа, Азия… Все още нямаме пълни данни за Южна Америка и Австралия. Почти всички комуникационни връзки са прекъснати. Цялата планета Земя е унищожена. Нашият ответен ядрен удар също беше успешен…
Думите увиснаха със страшна сила в като че ли замръзналото околно пространство. Някаква неестествена тишина беше обхванала всичко наоколо. Толкова беше тихо, че човек дори можеше да чуе как ужасът бавно се прокрадваше. И в този момент прозвуча най-важният въпрос:
– Кой ще поеме отговорността за нападението над нас?
Всички в поме ...